Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Важна личност? Разбира се… струва ми се. Не сме ли се срещали и преди?

— Да, наистина — отвърна Танис. — Но важната личност си ти , Физбан, теб имах предвид.

— Аз? — възрастният вълшебник за миг се обърка съвсем. Сетне изхъмка многозначително към послушника: — И как иначе. Нали ти казах! Дай път, дай път! — нареди му важно той.

Когато най-сетне премина през вратата на Храма, той се обърна и измери Танис изпод периферията на опърпаната шапка. Постави ръка на рамото му и замълча. Сега обърканият израз на лицето му беше изчезнал напълно. Вгледа се внимателно в него.

— Никога не си бил изправен пред по-мрачен час, Танис — каза сериозно старият вълшебник. — Има надежда, но любовта трябва да възтържествува.

След тези думи той закрета нататък, за да се окаже почти незабавно зад вратата на някакъв килер. Притеклите се на помощ двама прислужници успяха отново да го извадят от досадното затруднение.

— Кой е той? — попита озадачено младият послушник, загледан след възрастния вълшебник.

— Приятел на Елистан — измърмори Танис. — Много, много стар приятел.

Докато напускаше Храма, той отново чу гласа на Физбан:

— Шапката ми!

— Кризания…

Не последва отговор, само тихо стенание.

— Шшш. Всичко е наред. Ранена си, но враговете ни си отидоха. Изпий това. Ще успокои болката ти.

Магьосникът смеси някакви билки в купа с вдигаща пара вода и като помогна на Кризания да се изправи в леглото от окървавени листа, я повдигна към устните й. След като отпи няколко глътки, лицето й се отпусна, а очите й се отвориха.

— Да — промърмори тя. — Така е по-добре.

— А сега, Преподобна дъще — продължи спокойно Рейстлин, — трябва да се помолиш на Паладин да те изцери. Налага се да продължим.

— Н-не знам, Рейстлин. Толкова съм уморена, а Паладин… Паладин е така далеч!

— Да се моли на Паладин? — обади се нечий суров глас. — И това го казваш ти, един черноризец!

Рейстлин раздразнено вдигна поглед. Очите му се разшириха от учудване:

— Стурм! — извика той.

Ала младият рицар не го чу. Той се взираше изумено в Кризания, докато раните по тялото й се затваряха, макар и не напълно излекувани.

— Вещери! — възкликна той и измъкна меча си. — Вещери!

— Не, сър рицар — вдигна отпаднало глава Кризания. — Не, не сме такива. Аз съм свещенослужителка на Паладин! Погледни, не виждаш ли медальона на врата ми?

— Лъжеш! — каза напрегнато Стурм. — Вече няма свещенослужители! Изчезнали са по време на Катаклизма. А дори и да беше такава, какво правиш в компанията на това зло, родено от мрака?

— Стурм! Това съм аз, Рейстлин! — Архимагьосникът се изправи развълнувано. — Погледни ме! Не ме ли позна?

Младият рицар насочи върха на меча си право към гърлото му:

— Не зная по какъв извратен начин си сполучил да се сдобиеш с името ми, черноризецо, но ако го повториш още веднъж, ще превърна живота ти в ад. В Утеха не се церемоним с вещерите.

— Оставяме се в ръцете ти. Знам, че си добродетелен рицар, положил клетва, която те обвързва със законите на честта и добрия тон. Ето защо те моля да отсъдиш както ти повелява чувството за справедливост — каза Кризания, докато бавно се изправяше на крака, подпомагана от Рейстлин.

Суровото лице на младия рицар посмекчи изражението си. Той се поклони и върна меча в ножницата му като предварително хвърли на магьосника още един предупредителен поглед.

— Така е — каза той. — Обвързан съм с определени закони, които изискват от мен да се отнеса с вас справедливо.

Още докато говореше, леглото от листа се превърна в дървен под, дърветата край тях — в скамейки, небето — в таван, а пътят, който следваха — в пътека между редове от насядали мъже и жени. „Намираме се в съдебна зала“ — помисли си внезапно замаяният от промяната Рейстлин. Обви ръка около раменете на Кризания и я отведе да седне зад една неголяма маса в центъра на помещението. Точно пред тях се издигаше подиум. Магьосникът погледна зад гърба си, за да огледа и останалата част от залата и установи, че всички места бяха заети от хора, които ги наблюдаваха с интерес, очевидно готови за предстоящото забавление.

Изведнъж си даде сметка, че познава мнозина от тях. Виждаше Отик, собственика на странноприемницата „Последен дом“, зает в похапване от чиния с пикантни картофи. Виждаше и Тика — червеникавите й къдрици подскачаха, докато сочеше Кризания и през смях разправяше нещо на околните. И Китиара! Облегната на рамката на вратата, с ръка на дръжката на меча си, както обикновено заобиколена от обожатели, тя погледна към него и неочаквано му намигна.