Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Чарлз внимателно и бавно затвори вратата зад гърба на Танис.

— Какво има? — попита го полуелфът, докато го следваше надолу по коридора. — Вестоносецът нищо друго ли не каза?

— Каза, милорд — лицето на прислужника изглеждаше поомекнало и опечалено. — Беше ми наредено да не го разкривам, освен ако е напълно невъзможно да ви извиня пред господаря. Преподобният Елистан умира. Смятат, че едва ли ще доживее до сутринта.

В отслабващата светлина на деня ливадите пред Храма изглеждаха спокойни и умиротворени. Слънцето залязваше, ала лъчите му не пронизваха, а изпълваха небето с прекрасната си перлена омая. Танис очакваше да се сблъска с разтревожени тълпи от хора, висящи пред вратите в очакване на последните новини и тичащи насам-натам свещенослужители, ала с изненада установи, че наоколо цареше пълно спокойствие и ред. Както обикновено, по ливадата отпред си почиваха отделни групи хора, из алеите крачеха служители в бели мантии и разговаряха тихо помежду си. Имаше и отделни самотници, отдадени на медитация.

Може би вестоносецът се беше объркал, помисли си той. Ала съвсем скоро, докато забързано прекосяваше коприненозелената морава, му се наложи да се размине с млада свещенослужителка. Когато жената го погледна, Танис стреснато отбеляза, че очите й са зачервени и подути от плач. Независимо от всичко обаче, тя му се усмихна и като изтри сълзите си, отмина нататък.

Най-после Танис си даде сметка, че нито лорд Амотус, градоначалникът на Палантас, нито пък Гунтар знаеха нещо по въпроса. Усмихна се с внезапно разбиране. Елистан умираше така, както бе живял — с неизменното си, ненатрапващо се достойнство.

На входа на Храма го посрещна един млад послушник:

— Добре дошъл, Танис Полуелф — произнесе тихо той. — Очакват те. Влез.

Усети как в гърлото му засяда буца. Във вътрешността следите от надвисналата скръб бяха очебийни. Един елф свиреше на арфата си тиха и сладка мелодия, а свещенослужителите стояха мълчаливо свели глави, споделящи взаимната си утеха в тежкия час на изпитание. Танис почувства как в собствените му очи също се появяват сълзи.

— Благодарни сме, че успя да дойдеш навреме — продължи послушникът, докато го водеше към вътрешността на Храма. — Страхувахме се, че нещо може да ти попречи. Разпратихме тъжната вест до всички, които сметнахме, че ще са достатъчно разумни да я запазят за себе си. Волята на Елистан е, ако е възможно, да му бъде позволено да си отиде необезпокояван от никой.

Танис кимна отсечено, доволен, че брадата скрива сълзите му. Не че се срамуваше от тях. Елфите почитаха живота повече от всичко, смятаха го за един от най-съкровените дарове на боговете, но не криеха чувствата си, както правеха хората. И все пак се страхуваше, че може да разстрои Елистан с мъката си. Много добре съзнаваше, че единственото съжаление, което Преподобният може да изпита на прага на смъртта, би било за мъката, която е причинил на онези, които са го обичали.

Двамата прекосиха вътрешната зала, където в смирено очакване стояха Гарад и други преподобни синове и дъщери на Паладин. Зад гърбовете им се виждаше затворена врата. При появата им очите на всички се отправиха към вратата и за Танис не остана никакво съмнение какво има зад нея.

Гарад се приближи, за да го посрещне:

— Радваме се, че успя да дойдеш — каза със сърдечен тон възрастният елф. Произношението му бе от Силванести, осъзна Танис, и навярно беше от първите, посветени отново в религията, която толкова отдавна бяха забравили. — Страхувахме се, че нещо може да ти попречи.

— Сигурно е било неочаквано — промърмори Танис, изчервен заради факта, че е забравил да остави меча си. Ножницата му се полюшваше и подрънкваше, смущавайки смирената тишина на това място.

— Да, в нощта след като си тръгна, здравето му се влоши — въздъхна Гарад. — Не знам какво сте си казали в спалнята му, но ударът беше силен. Болките му бяха непоносими. Не можехме да сторим нищо, за да ги облекчим. Най-накрая Даламар, послушникът на онзи вещер — свещенослужителят не можа да потисне смръщването си, — дойде в Храма. И му донесе отвара, която, според думите му, можела да помогне. Така и не успяхме да научим как изобщо е разбрал какво става. Странни неща се случват в онова място — той хвърли поглед през прозореца към Кулата: мрачна сянка, предизвикателно отхвърляща ярките слънчеви лъчи.

— И ти го пусна? — попита удивено Танис.

— Готвех се да му откажа — поклати мрачно глава Гарад. — Но Елистан лично нареди да го въведем. И трябва да призная, че отварата свърши работа. Болката напусна нашия учител и сега му е позволено да заспи вечния си сън в мир.