Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Най-сетне рицарят почувства, че разбира нещо, което никога досега не бе успявал да схване в цялост. Сега вече знаеше защо Стурм Сияйното острие, чието родословие можеше да се проследи неопетнено поколения назад във времето, бе избрал да следва това копеле полуелф, който — ако се вярваше на мълвата — освен всичко друго се беше родил и в резултат на брутално изнасилване. Сега вече знаеше защо Лорана, елфическа принцеса и една от най-силните и красиви жени, които някога бе срещал, е рискувала всичко — дори живота си — заради любовта си към този човек.

— Много добре, Танис. — Строгото лице на лорд Гунтар се отпусна, а хладният вежлив тон на гласа му придоби малко по-топли нотки. — Ще дойда в Палантас заедно с теб. Ще мобилизирам Рицарството и ще наредя да затегнат охраната при Кулата на Върховния свещенослужител. Признавам, че сведенията на съгледвачите ни са обезпокоителни. Няма да навреди, ако рицарите се поразмърдат малко. Пък и отдавна не сме провеждали някоя и друга по-сносна военна подготовка.

Веднъж взел това решение, лордът на секундата се хвърли да преобръща цялото си домакинство с главата надолу, да крещи на личния си прислужник Уилс и да издава заповеди да изнесат снаряжението му, да наточат меча му и да подготвят грифона му за пътуването. Скоро навсякъде около тях се мотаеше заета прислуга, а не след дълго се появи и неговата загрижена лейди, настоявайки Гунтар да вземе със себе си поръбената си с кожи наметка, макар наистина съвсем скоро да настъпваха Празненствата за началото на пролетта.

Останал напълно забравен сред цялата бъркотия, Танис се върна при огнището, взе халбата си с пиво и се настани в едно кресло, за да му се наслади. Но така и не успя да го опита. Загледан в танцуващите пламъци, той за пореден път виждаше очарователната, лукава усмивка и тъмните къдрави коси…

Колко дълго бе продължило пътуването им през обагрената в червено, размътена земя на Бездната, Кризания не можеше да каже. Времето беше изгубило какъвто и да било смисъл или практическо значение. Понякога й се струваше, че са дошли едва преди няколко секунди, а друг път, че крачат през странния, вечно движещ се терен от цели години. Неприятното действие на отровата беше отминало, ала се чувстваше слаба, пресъхнала. Раните от одраскване по ръката й не искаха да заздравеят. Всеки ден ги превързваше с пресни бинтове, ала до настъпването на нощта те вече се бяха просмукали с кръв.

Изпитваше непрестанен глад, ала това не беше гладът, който те измъчва, когато чувстваш, че животът ти зависи от храната. Приличаше по-скоро на влудяващото желание да усетиш вкуса на пресни ягоди, топъл хляб или дори мириса на приятна подправка. Не усещаше и жажда и все пак неспирно копнееше за чиста течаща вода, за бълбукащо вино или за острия, пикантен аромат на тарбиански чай. Ала сред тези земи водата, на която се натъкваха, имаше червеникав цвят и миришеше на кръв.

Те обаче напредваха, независимо от всичко. Поне така твърдеше Рейстлин. Но най-странното беше, че колкото повече отслабваше Кризания, толкова по-силен ставаше магьосникът. Сега понякога двамата си разменяха ролите и той й помагаше да ходи. И пак благодарение на него продължаваха неуморно напред, прекосяваха град след град и се приближаваха, както твърдеше той, все повече до Дома на боговете. Огледалните образи на селищата, през които минаваха, вече се сливаха пред очите й — Ке-шу, Ксак Тсарот. Подминаха и Новото море на Бездната — ужасно пътешествие. Когато сведе очи към водата му, Кризания съгледа под повърхността лицата на всички издавени по време на Катаклизма, вторачени в нея.

Не след дълго пристигнаха на място, за което Рейстлин твърдеше, че се нарича Санкшън. Кризания се почувства особено отпаднала, а магьосникът го обясни с факта, че тук е средището на последователите на Мрачната Царица. Храмовете й бяха построени дълбоко под планините, известни като Господарите на Смъртта. Пак тук, според думите му, по време на войната посредством ужасяващи ритуали бяха сполучили да превърнат неизлюпените деца на добрите дракони в противните, печално известни дракониди.

Оттук нататък по време на пътуването не им се случи нищо особено — независимо дали беше продължило до безкрай или само колкото едно мигване на окото. Никой не поглеждаше повторно към черната мантия на Рейстлин, а самата Кризания сякаш дори не забелязваха. Със същия успех можеше да бъде и невидима. Прекосиха Санкшън с лекота, докато магьосникът пристъпяше все по-уверено. Сега вече съобщи на Кризания, че са съвсем близо. Домът на боговете беше разположен някъде на север, в планините Калкист.