Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Разбира се, че не съм изгубила усета си! — отвърна толкова ожесточено Китиара, че началникът без да иска се огледа с безпокойство и напрегнато започна да съчинява на ум някакво извинение, за да се махне оттук.

За щастие, с всички тези приготовления за война, целият Санкшън приличаше на разбунен кошер и извинения се намираха под път и над път.

— Ако повече не се нуждаете от мен, господарке — каза той и се поклони, — налага се да проверя как вървят нещата в оръжейните. Има много за довършване и твърде малко време, за да успеем в срок.

— Да, разбира се — измърмори отсъстващо Китиара, загледана в огромната карта, изрисувана върху плочките под краката им.

Началникът се обърна и тръгна към вратата. Широкият му меч подрънкваше в бронята при всяка негова стъпка. Почти беше излязъл, когато гласът й го накара да спре:

— Командире?

Той я погледна.

— Господарке?

Китиара понечи да каже нещо, спря, прехапа устни и продължи:

— Аз… Чудех се дали би имал нещо против да се присъединиш към мен на вечеря? — Тя сви рамене. — Естествено, хрумва ми твърде късно, предполагам, че вече имаш планове?

Началникът се поколеба объркано. Усети как дланите му се изпотяват.

— Всъщност, господарке, наистина имах ангажимент, но лесно мога да го отменя и…

— Не — отвърна Китиара. По лицето й премина нещо като облекчение. — Не, не е необходимо. Може би някоя друга вечер. Свободен си.

Все така объркано, той се обърна и отново тръгна. Докато го правеше, от подозрителния му поглед не убягна, че пламтящите оранжеви очи го фиксират пронизващо.

Е, сега всичко, което му оставаше, бе да си осигури вечеря с някой, помисли си той, докато забързано крачеше надолу по коридора. Лесна работа. Щеше да накара да повикат едно от момичетата робини — всъщност личната му любимка…

— Трябва да си починеш. Една вечер, изпълнена с удоволствия ще свърши работа — обади се неумрелият рицар, когато стъпките на началника заглъхнаха навън.

— Времето ни е твърде малко, а има прекалено много за вършене — отговори Китиара, преструвайки се, че разглежда картата в краката си.

Намираше се над град, отбелязан с името „Санкшън“, с лице на северозапад, където в далечния край на помещението се намираше Палантас, сгушен на сигурно място в прегръдката на планините.

Сот проследи погледа й и се насочи нататък. Спря пред единствения проход в планините, място, наречено „Кула на Върховния свещенослужител“.

— Разбира се, рицарите ще се опитат да те спрат именно тук — каза той. — Точно където успяха да те спрат първия път.

Китиара се усмихна широко, разтърси къдравата си коса и последва лорда. В походката й се долавяше предишната увереност на победител:

— Каква гледка ще бъде само, а? Всички рицари, застанали в спретната редица. — Внезапно от месеци насам се почувства добре и започна да се смее. — Знаеш ли, само изненаданите им изражения, когато разберат какво сме им подготвили, ще ми бъдат достатъчни, за да се примиря с цялата кампания.

Намираше се точно върху Кулата на Върховния свещенослужител. Завъртя замислено пета върху нея и направи няколко крачки, за да се озове при крайната им цел.

— Най-сетне — промърмори. — Префинената госпожица Палантас ще усети как острието се опира в нежната й кожа. — Обърна се към Сот с още по-широка усмивка: — Мисля, че все пак ще вечерям с началника. Погрижи се да го уведомят.

Неумрелият рицар се поклони в знак на мълчаливо съгласие. Оранжевите му очи запламтяха развеселено.

— Имаме да обсъждаме много военни въпроси — изсмя се отново Китиара, като разкопчаваше каишките на бронята си. — Въпроси за незащитени флангове, пробиви в стени, внезапни атаки и навлизане в дълбочина…

— Успокой се, Танис — подхвърли добронамерено лорд Гунтар. — Прекалено много се вълнуваш.

Танис Полуелф измърмори нещо.

— Какво? — обърна се Гунтар, държейки халба, пълна с най-доброто му пиво (от бурето в тъмния ъгъл, точно до стълбите за мазето). Той подаде халбата на Танис.

— Казах, дяволски си прав, че съм развълнуван! — отсечено отвърна полуелфът, макар да не бе казал това, но пък и не можеше да си позволи да повтори съвсем същите думи пред водача на всички соламнийски рицари.

Лорд Гунтар ут Уистън поглади дългите си мустаци — символ на рицарството, но и доста модни напоследък — и прикри с тях усмивката си. Разбира се, много добре беше чул онова, което Танис каза. Гунтар поклати глава. Защо направо не се бяха обърнали към военните? Сега, освен с подготовката за някакъв си дребен въоръжен конфликт с несъмнено незаслужаващи голямо внимание противникови сили, му се налагаше да се занимава и с послушници на черни магьосници, бели мантии, изнервени герои и даже с някакъв библиотекар! Гунтар въздъхна и този път подръпна мустаците си намръщено. Липсваше им само някой кендер и картинката щеше да бъде наистина живописна.