Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Карамон! — извика. — Карамон, помогни ми!

Ала в разнеслия се отговор имаше единствено сурово обвинение:

— Не се нуждаеш от мен, спомняш ли си?

В главата му разтърсващо се заби хвърлен камък. И знаеше, макар да не го бе видял, че камъкът е хвърлен от Карамон. Губеше съзнание. Нечии ръце го влачеха през прашния път, влачеха го право към огромната, изпълнена с празнота и смразяващ студ яма. Щяха да го хвърлят през ръба, а падането щеше да продължи безкрайно, мракът щеше да продължи безкрайно и щеше да бъде студено и никога нямаше да достигне дъното, понеже едва ли имаше такова…

Кризания се озърна. Къде се намираше? И къде беше Рейстлин? Само допреди няколко секунди магьосникът бе с нея и се подпираше отслабнал на рамото й. Сетне, съвсем внезапно, той беше изчезнал, а тя се оказа съвсем сама на улица в някакво странно селище.

Или не беше чак толкова странно? Имаше неясен спомен, че вече е идвала тук, или поне е посещавала място, което твърде много наподобяваше това. Заобикаляха я високи валенови дървета. Къщите бяха построени сред клоните им. В едно от дърветата имаше странноприемница. Забеляза някаква табела.

Утеха.

Колко необичайно, зачуди се тя, като се оглеждаше. Наистина беше Утеха. Неотдавна бе идвала тук, когато заедно с Танис Полуелф търсеха Карамон. Ала тази Утеха беше различна. Всичко изглеждаше обагрено в червено и леко размазано. Несъзнателно посегна към очите си и ги разтърка, за да вижда по-ясно.

— Рейстлин! — извика. Не последва отговор. Минувачите не я поглеждаха, сякаш нито я виждаха, нито пък я чуваха. — Рейстлин! — извика отново, започнала да се поддава на паниката.

Какво беше станало с него? Къде беше изчезнал? Дали Царицата на Мрака…

До нея долетя глъчка от развълнувани викове. Детски викове, над които се извисяваше тънък, умолителен писък за помощ.

Кризания се обърна и откри с очи тълпата от деца, събрани около нечия сгърчена на земята фигура. Издигаха се юмруци, ритаха крака. Забеляза как във въздуха се появява пръчка, която тежко се спуска надолу. И отново тънкият писък. Тя ужасено се огледа, ала минувачите продължаваха да се държат така, сякаш не се случваше нищо необичайно.

Вдигна бялата си мантия и се затича към децата. Колкото повече се приближаваше, толкова повече й се струваше, че сгърчената фигура в краката им също принадлежи на дете! Опитваха се да го убият, осъзна тя изтръпнала. Разблъска децата и улови едно. Дръпна го силно. От допира й момчето се обърна и я погледна право в очите. Кризания отскочи ужасено назад.

Лицето му бе мъртвешки бледо. Приличаше на лице на скелет. Кожата бе опъната, изсушена върху изхвръкналите скули, устните бяха почти виолетови на цвят. Момчето оголи почернелите си, разкапващи се зъби към нея. Ръката му замахна. Дългите му нокти прорязаха плътта на жената и запратиха из цялото й тяло разкъсваща, почти парализираща болка. Тя извика и го пусна. Момчето се ухили с извратено удоволствие и отново се обърна, за да продължи да измъчва жертвата си.

Загледана в кървящите бразди по ръката си, замаяна от водопада от болка, Кризания отново чу изпълнения с ужас болка на детето на земята.

— Паладин, помогни ми — отправи молитва тя. — Дай ми сили.

Решително улови едно от демоничните деца и го блъсна встрани. После улови друго. Когато най-сетне се добра до падналото момче, закри окървавеното му, отпуснато тяло със собственото си, без да престава отчаяно да се опитва да отблъсне озверелите му нападатели.

Ноктите отново започнаха да се забиват в кожата й. Отровата им тутакси се вля в нея и превърна всяка секунда от съществуването й в неистова болка. Скоро тя откри, че веднага щом някое от децата забие нокти в нея, на свой ред само се отдръпва със сгърчено лице. Най-сетне тълпата отстъпи съвсем, оставяйки я — окървавена и замаяна — заедно с почти изгубилата съзнание жертва.

Кризания съвсем внимателно обърна по гръб момчето в краката си. Отметна кестенявата коса от лицето му. Ръцете й започнаха да треперят. Нямаше как да сбърка тези деликатни черти, крехките кости, издължената брадичка.

— Рейстлин! — прошепна и взе малката му ръка.

Момчето отвори очи…

Облеченият в черна мантия мъж се изправи в седнало положение.

Кризания не можеше да откъсне поглед от него. Магьосникът се огледа.

— Какво става тук? — попита разтреперано тя, усещайки как ефектът от разпространяващата се отрова започва да се усилва.

Рейстлин кимна сякаш на себе си: