Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— По този начин ме измъчва — произнесе тихо. — Така се бори срещу мен, нанася ми удари там, където знае, че съм най-уязвим. — Златните, подобни на пясъчни часовници очи се обърнаха към нея, тънките му устни се разтегнаха в усмивка: — Ти ме защити. И я победи. — Той я привлече към себе си. Кризания се сгуши в топлината на черната мантия. — Почини си. Скоро болката ще отмине и ще можем да продължим.

Все така разтреперана, жената положи ръка върху гърдите му. Дъхът на магьосника излиташе хрипливо от дробовете му. Кризания почувства как потъва в сладкото едва доловимо ухание на розови листа и смърт…

— Значи ето какво излезе от гръмките му думи и обещания — каза тихо Китиара.

— Нима очакваше друго? — попита лорд Сот.

Думите му бяха придружени със свиване на раменете на древната броня и звучаха по-скоро равнодушно и реторично. Ала в тях все пак имаше нещо, което накара Китиара да го прониже с остър поглед.

Забелязала, че той я наблюдава с някак странно блестящи оранжеви очи, тя се изчерви. Внезапно осъзнала, че му позволява да види по лицето й много повече емоция, отколкото й се искаше да разкрива, Китиара се изчерви още повече. Обърна му рязко гръб.

Пресече декорираната с необикновена смесица от снаряжение, парфюмирани копринени чаршафи и дебели кожи стая и закопча с разтреперана ръка нощницата на гърдите си. От гледна точка на благоприличието жестът й едва ли бе от голямо значение и тя го знаеше, но все пак се зачуди кое ли я беше накарало да го стори. Със сигурност до този момент благоприличието я бе занимавало възможно най-малко, особено в присъствието на създание, превърнало се в купчинка прах преди повече от триста години. Внезапно обаче почувства неудобство от пламтящите оранжеви очи, реещи се в дълбините на несъществуващото лице. Беше усетила собствената си голата и беззащитност.

— Не, разбира се, че не — отвърна студено.

— В края на краищата, той е мрачен елф — продължи със същия полуотегчен тон Сот. — И не крие от никого, че се страхува от брат ти дори повече от смъртта. Така че няма нищо чудно във факта, че изведнъж е решил да се бие на страната на Рейстлин вместо на тази на шепа треперещи от ужас магове.

— Но той можеше да постигне толкова много! — каза Китиара, като полагаше усилия да наподоби тона на неумрелия рицар. Тя се наметна с хвърлената напряко на леглото кожена наметка и сгуши рамене. — Обещаха му водачеството на Черния орден. А по-късно със сигурност щяха да му предложат мястото на Пар-Салиан. Щеше да се превърне в неоспорим владетел на Конклава и магията по цял Крин!

„А и те очакваха други, не по-малко сладки награди, мрачни ми елфе — добави мислено тя и си наля чаша червено вино. — Веднъж щом побърканият ми брат загубеше битката, никой нямаше да може да те спре. Ами нашите общи планове? Ти щеше да владееш с помощта на жезъла, а аз — с помощта на меча. Щяхме да поставим рицарите на колене! Щяхме да прогоним елфите от собствените им земи — твоите родни земи! Щеше да се завърнеш в пълния си блясък, а аз щях да бъда до теб!“

Чашата се изплъзна от пръстите й. Опита се да я задържи, ала движението се оказа твърде бързо, а захватът твърде силен. Крехкото стъкло се разтроши между пръстите й и се заби дълбоко в плътта й. Кръвта се смеси с покапалото по килима вино.

Тялото на Китиара беше покрито с бойни белези от битки, безбройни като любовниците, които бе имала. Винаги досега понасяше раните, без да трепне, в повечето случаи — дори без да издаде и стон. Но сега очите й се изпълниха със сълзи. Болката й се стори непоносима.

Недалеч от нея се намираше една паница с вода за миене. Потопи ръката си в студената течност и прехапа устни, за да не изкрещи. Водата моментално почервеня.

— Повикай някой от свещенослужителите! — озъби се на лорд Сот, който продължаваше да се взира нетрепващо в нея с огнения си, реещ се поглед.

Неумрелият рицар отиде при вратата и даде нареждания на прислужника, който изчезна нанякъде. Като проклинаше с премрежен от сълзите поглед, Китиара грабна една кърпа и я уви около ръката си. Когато свещенослужителят най-сетне се появи, препъвайки се в полите на собствената си черна мантия, кърпата се беше просмукала с кръв, а лицето на Китиара бе пребледняло като пергамент.

Медальонът на Петглавия дракон се удари в пръстите й, когато свещенослужителят се наведе над нея, мърморейки изцеряваща молитва към Царицата на Мрака. Скоро разкъсаната кожа се затвори и кървенето спря.