Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Раните не бяха дълбоки. Едва ли ще има сериозни последици — успокои я свещенослужителят.

— Толкова по-добре за теб! — отсече раздразнено Китиара, макар да продължаваше да се бори с неочаквано обзелата я слабост. — С тази ръка държа меча!

— Кълна ви се, господарке, ще държите меча си с обичайното умение и лекота — увери я той. — Ще има ли нещо дру…

— Не! Вън!

— Господарке — поклони се свещенослужителят, — сър рицарю — и напусна стаята.

В този момент Кит нямаше желание да среща погледа на неумрелия рицар и затова остана загледана със смръщени вежди към пърхащата мантия на свещенослужителя.

— Глупаци! Мразя да ми се мотаят наоколо. Добре че от време на време от тях има поне някаква полза. — Ръката й, макар да изглеждаше съвършено здрава, продължаваше да пулсира от болка. „Въобразявам си“, помисли си с горчивина. — Е, как тогава предлагаш да постъпя с… с мрачния елф? — Но още преди Сот да успее да отговори, Китиара отново беше на крака и крещеше на прислужника: — Разчисти тук. И ми донеси друга чаша. — Тя удари през лицето снишения от страх мъж. — Този път гледай да е от златните бокали. Знаеш колко ненавиждам тези чупливи елфически глупости! Разкарай ги от очите ми! Изхвърли ги до една!

— Да ги изхвърля! — рискува с възражение слугата. — Но, господарке, те струват цяло състояние. Получихме ги от Кулата на Върховното чародейство. Личен подарък от…

— Казах, отърви се от тях!

Китиара грабна подноса от близката маса и започна да запраща една по една чашите към отсрещната стена. Слугата се приведе още повече, за да избегне летящите над главата му чаши, додето те с трясък се разбиваха в камъните. Когато счупи и последната, Китиара отиде в ъгъла и се отпусна в едно кресло, след което се загледа невиждащо пред себе си, без да помръдва и да говори.

Прислужникът забързано почисти разтрошеното стъкло, изля паницата с окървавена вода и почти избяга през вратата. Когато отново се върна с виното, Китиара сякаш не бе помръднала. Нито пък лорд Сот. Неумрелият рицар стоеше в средата на стаята, а очите му грееха наситено в смрачаващата се нощ.

— Да запаля ли свещите, господарке? — попита слугата, като остави бутилката с вино и златния бокал.

— Вън — отвърна през стиснати устни Китиара.

Прислужникът се поклони дълбоко и напусна, без да забрави да затвори вратата.

Неумрелият рицар прекоси помещението с недоловими стъпки. Приближи изпадналата в скован унес Китиара и положи ръка на рамото й. Пронизващият студ от допира на невидимите му пръсти я накара да премигне болезнено, но не и да се отдръпне.

— Е — каза отново и огледа стаята, огрявана единствено от пламтящите очи на Сот, — зададох ти въпрос. Какво трябва да направим, за да спрем Даламар и брат ми в цялата тази лудост? Какво трябва да сторим, преди Царицата на Мрака да ни е унищожила?

— Ще атакуваме Палантас — отговори лордът.

— Смятам, че е напълно по силите ни! — измърмори замислено Китиара, като се потупа по бедрото с дръжката на камата си.

— Гениално, господарке — съгласи се началникът на частите под нейно командване. В гласа му ясно се долавяше непресторено възхищение.

Началникът — човек към четиридесетте — беше постигнал поста си Генерал на Драконовата армия със зъби, нокти и нечувани престъпления. Тъй като беше прегърбен, грозноват и обезобразен от белег, който минаваше през цялото му лице, генералът никога не се бе радвал на облагите, огрявали доста от капитаните на Китиара в миналото. Все пак той не губеше надежда. Началникът й хвърли крадлив поглед и развълнувано установи, че по лицето й — необичайно студено и сурово през последните няколко дни — се бе разляло удоволствие от изказания комплимент. Дори благоволи да му отправи слаба усмивка — кривата усмивка, която така добре умееше да използва единствено тя. Сърцето на генерала заби по-бързо.

— Радвам се, че не си изгубила усета си — обади се лорд Сот и думите му отекнаха в помещението с картите.

Началникът потрепери. Вероятно трябваше отдавна да е свикнал с присъствието на неумрелия рицар. Царицата знаеше, че бе водил не една и две битки редом с него и противните му скелети бойци. Ала независимо от всичко, смразяващото усещане, което се носеше около лорда, твърде много напомняше за черното наметало, обгръщащо опушената му и окървавена броня.

„Как изобщо го понася? — зачуди се началникът. — Разправят, че се мотае дори в спалнята й!“

Последната мисъл накара пулсът му отново да възвърне нормалния си ритъм. Може би, в края на краищата, робините не бяха чак толкова лоша практика. Най-малкото, когато беше сам с тях в тъмното, човек наистина беше сам с тях в тъмното!