Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Гунтар пак подръпна мустаците си:

— Танис, ако изобщо има някой Драконов повелител, когото наистина уважавам, то това е Китиара. Тя е безмилостна и амбициозна, но и достатъчно умна, за да не си позволява зле премерени рискове. През последните две години изчакваше и събираше армия на място, което знае, че не бихме посмели да атакуваме. Постигна твърде много, за да го хвърли просто така и без никакви реални шансове за успех.

— Ами ако не това е нейният план? — измърмори Полуелф.

— Какъв друг план би могла да има? — попита търпеливо Гунтар.

— Не знам — отсече Танис. — Казваш, че я уважаваш, но уважаваш ли я достатъчно? Страхуваш ли се от нея? Познавам я, сигурен съм, че има нещо повече наум… — Той внезапно притихна и се загледа намръщено към картата.

Гунтар запази мълчание. И до него бяха достигнали странните слухове, засягащи Танис Полуелф и тази Китиара. Естествено, не им беше повярвал, но така или иначе нямаше желание да се впуска в подробно разпитване, за да открие доколко е свързан приятелят му с тази жена.

— Не ми вярваш, нали? — каза след няколко секунди Танис. — Не вярваш на нищо от онова, което ти казвам?

Гунтар се размърда неспокойно. Той приглади дългите си сиви мустаци, приведе се над масата и започна да навива картата. Правеше го изключително внимателно.

— Синко, знаеш колко те уважавам…

— Вече сме водили този разговор.

Рицарят не обърна внимание на прекъсването:

— И знаеш, че уважавам Елистан повече от всеки друг на този свят. Но когато двамата започнете да ми разправяте приказки, чути не от друг, а от черноризец — при това мрачен елф — приказки за това как този магьосник Рейстлин бил решил да влезе в Бездната и да предизвика самата Мрачна Царица! Е, много съжалявам, но отдавна вече не съм на възрастта, в която вярвах толкова лесно на всички врели-некипели. Виждал съм много странни неща през живота си. Но вашето звучи по-лошо и от детска историйка за приспиване!

— Така разправяха и за драконите — измърмори Танис, изчервявайки се под брадата си. За момент полуелфът остана замислен, с наведена глава, след което втренчи проницателен поглед в Гунтар: — Милорд, наблюдавах Рейстлин докато израстваше. Пътувал съм с него, бил съм се и срещу, и заедно с него. Знам на какво е способен този човек! — Той улови рицаря за лакътя. — Ако не желаеш да се вслушаш в съвета ми, то поне послушай Елистан. Нуждаем се от теб! Нуждаем се и от рицарите. Наложително е да укрепите по-добре Кулата на Върховния свещенослужител. Разполагаме с малко време. По думите на Даламар, времето е без значение в измерението на Царицата. Възможно е Рейстлин да води сражения с нея в продължение на месеци и дори години, но за нас те ще са като няколко дни. Даламар вярва, че завръщането на неговия учител е неминуемо. Лично аз му вярвам. Вярва му и Елистан. Защо, лорд Гунтар? Защото Даламар е изплашен. А след като той е изплашен, сме изплашени и ние…

… Шпионите ти твърдят, че са забелязали необичайно оживление в Санкшън. Нима това не е достатъчно доказателство! Повярвай ми, Китиара е решила да се притече на помощ на брат си. Знае, че Рейстлин ще се погрижи тя да се превърне във владетел на света, ако той пожъне успех. А повелителката е достатъчно решителна, за да заложи всичко на предоставилия й се шанс! Умолявам те, ако не искаш да се вслушаш в думите ми, то поне ела в Палантас и говори лично с Елистан!

Лорд Гунтар се втренчи внимателно в мъжа пред себе си. Водачът на рицарите се бе издигнал до поста, който заемаше поради простата причина, че беше справедлив и почтен човек. Освен това доста добре умееше да отсъжда характера на хората, с които си имаше вземане-даване. От дълго време, още откакто го бе срещнал, той се възхищаваше на Танис. Но никога досега не бе успявал да се приближи достатъчно до него. Имаше нещо около полуелфа — невидима въздушна преграда от резервираност, която позволяваше на малцина да я преминат.

Загледан в него, Гунтар изведнъж се почувства много по-близък с Танис. В леко издължените очи се забелязваше мъдрост, мъдрост, която не се придобиваше лесно, която биваше заслужена само чрез вътрешна болка и неописуемо страдание. Виждаше се и страхът на човек, чиито кураж е дотолкова естествен, че той на драго сърце признава страховете си. Пред себе си лорд Гунтар виждаше водач. Не просто човек, който размахва меча си и повежда атаката на бойното поле, а водач, който знае цената на думите и умее да извлече от хората си най-доброто, а често и онова, за което дори те не са подозирали, че съществува.