Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Лорд Амотус премигна недоумяващо срещу рицаря, който тъкмо се навеждаше през прозореца и си мърмореше нещо. Рицарят се обърна и каза рязко:

— Твърде много стъкло.

Последното обърка още повече градоначалника и го накара да смотолеви някакво извинение и да замлъкне безпомощно в средата на залата.

— Нападат ли ни? — реши се да попита, след още няколко мъчителни секунди, додето Гунтар продължаваше невъзмутимо разузнавателната си обиколка.

Рицарят хвърли на Танис остър поглед. Полуелфът въздъхна и учтиво напомни на лорд Амотус за предупреждението на мрачния елф Даламар и вероятността Драконовата повелителка Китиара да планира атака срещу Палантас, за да помогне на своя брат Рейстлин, Господар на Кулата на Върховното чародейство в борбата му срещу Царицата на Мрака.

— О, да! — лицето на лорд Амотус най-сетне се проясни. Той махна небрежно с ръка, сякаш пропъждаше досадна муха: — Но смятам, че едва ли има защо да се тревожите за Палантас, лорд Гунтар. Кулата на Върховния свещенослужител…

— … е пълна с мои хора. Вече удвоих силите, с които разполагаме там. Разбира се, точно на това място ще ни връхлети ядрото на атаката. До Палантас няма друг път, освен по море от север, а ние контролираме морето. Не, нападението ще ни връхлети по суша. И все пак, Амотус, ако нещата се объркат, искам градът да бъде добре укрепен и готов за най-лошото. А сега…

Гунтар вече бе обзет от мисления галоп на подготовката и напълно пренебрегвайки вялите възражения на Амотус, че първо трябва да обсъди новината с генералите, потопи градоначалника в приказки за провизии, запаси от оръжие и бдителност. Най-сетне Амотус се предаде, седна обратно на мястото си и опита да си придаде вид на любезна заинтересованост, докато всъщност вече мислеше за съвсем друго. И без това цялата работа му се струваше пълна глупост. Никога досега Палантас не бе засяган пряко, от която и да е битка. А и всяка армия преди всичко трябваше да премине през Кулата на Върховния свещенослужител. Последното — дори и по време на току-що отминалата война — така и не се бе случвало. Никой не беше способен да го постигне.

Танис, който внимателно наблюдаваше градоначалника и много добре си даваше сметка какво преминава през ума му в този момент, се усмихна мрачно. Тъкмо започваше да се чуди как да се извини и да си намери по-приятно занимание, когато откъм голямата, богато орнаментирана позлатена врата долетя тихо почукване. С вид на човек, който току-що е чул тръбния звук на собственото си спасение, Амотус скочи на крака, ала преди още който и да било от тях да бе успял да каже и дума, вратата се отвори и в рамката й се появи фигурата на възстар прислужник.

Чарлз бе служил в кралския дом на Палантас в продължение на повече от половин век. Отдавна вече бе станало ясно, че никой не може без него и той го знаеше много добре. Всъщност знаеше всичко — от това какъв точно е броят на бутилките вино в избата, през важната информация как точно да разположиш на масата гостуващите представители на елфическата раса, до кога за последен път е проветрявано спалното бельо на господарите. Независимо, че по лицето му неизменно бе изписан израз на достойнство и уважение, все пак в очите му имаше и нещо, което навяваше на мисълта, че очаква след смъртта му кралският дом да се срути около ушите на неговия господар.

— Съжалявам, че ви безпокоя, милорд — започна Чарлз.

— Няма нищо! — извика Амотус, засиял от щастие. — Съвсем нищичко, наистина. Моля…

— Но пристигна спешно известие за лорд Танис Полуелф — продължи невъзмутимо Чарлз. В тона му се усещаше съвсем лек намек на неодобрение към прекъсването на градоначалника.

— О — лорд Амотус изглеждаше изключително разочарован. Погледът му отново се изпразни. — Танис Полуелф?

— Да, милорд — отвърна Чарлз.

— И нищо за мен? — предположи градоначалникът, виждайки как спасението му галопира и вече изчезва към хоризонта.

— Не, милорд.

Амотус въздъхна:

— Много добре. Благодаря ти, Чарлз. Танис, предполагам, че ще бъде най-добре да…

Танис не се нуждаеше от подкана. Отдавна бе прекосил половината зала:

— Какво има? Да не би нещо от Лорана…

— Моля милорда да ме последва — предложи прислужникът, като му даде знак и го поведе навън.

Мълчаливото предупреждение в очите на Чарлз навреме му напомни да се обърне и да се поклони на лорд Амотус и Гунтар. Рицарят се усмихна и махна с ръка. Градоначалникът не успя да се въздържи и хвърли един изпълнен със завист поглед след него, след което потъна безрадостно в креслото си и закима утвърдително, додето му обясняваха какво оборудване ще им бъде необходимо, за да подготвят казаните с врящ катран.