Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Не си само ти, Танис — обади се уморено Елистан. — Аз също съм имал нещастието да се срещна с Царицата. — Очите му се отвориха изтощено. — Учудва ли те това? И аз, както всички, съм имал своите изпитания и изкушения.

— Тя е идвала при мен само веднъж — каза Даламар с пребледнял вид и страх в очите. Той облиза устни. — И това беше, за да ми донесе тези новини.

Астинус не проговори, но беше престанал да пише. Дори лицето на една скала можеше да бъде по-изразително от това на историка.

Танис поклати изумено глава:

— Срещал си Царицата, Елистан? И признаваш могъществото й? И все пак вярваш, че един крехък и вечно болен магьосник и някаква стара мома могат да й навредят с каквото и да било?

Очите на свещенослужителя проблеснаха, а устните му се превърнаха в права черта. Полуелфът разбра, че е отишъл твърде далеч. Той се изчерви и се почеса по брадата, понечи да поднесе извиненията си, но изведнъж нещо го накара да затвори упорито уста. Той се върна при креслото, хвърли се в него и измърмори:

— Просто не виждам смисъла. Е добре, как, в името на Бездната, ще го спрем? — Сега вече лицето му наистина пламна, след като само секунда по-късно бе осъзнал какво е казал. — Съжалявам. Нямах предвид това. Всичко сякаш се обръща срещу онова, което мисля. Но проклет да съм, ако разбирам нещо! Какво се очаква от нас: да спрем Рейстлин или да се радваме за него?

— Не можеш да го спреш — прекъсна го хладно Даламар, точно когато Елистан сякаш се канеше да отговори. — Това не можем да направим дори ние, маговете. Плановете ни са в ход от седмици, още откакто научихме новината за заплахата. Виждаш ли, Полуелфе, онова, което каза, поне отчасти, е съвсем вярно. Рейстлин, като всички нас, знае, че не може да надвие Царицата на Мрака в собственото й измерение. Ето защо той възнамерява да я увлече след себе си и да я накара да се появи в нашия свят.

Танис се почувства така, сякаш някой го бе ударил в стомаха. За момент не успя да си поеме дъх.

— Това е лудост — произнесе най-сетне, вкопчил ръце в дръжките на креслото. Кокалчетата на пръстите му бавно, но сигурно побеляваха от усилието. — Едва успяхме да я победим в Нерака! А той смята да й позволи да се върне обратно?

— Освен ако някой не му попречи — продължи мрачният елф. — Което е мое задължение, както вече казах.

— Какво се очаква от нас? — попита настоятелно Танис, като се наведе напред. — Защо ни събра тук? За да се навъртаме наоколо и да гледаме? Аз…

— Търпение, Танис — намеси се Елистан. — Сега си нервен и уплашен. Всички изпитваме подобни чувства.

„С изключение на онзи историк със сърце от гранит ей там“ — помисли си горчиво Танис.

— Нищо няма да се реши с прибързани действия и думи. — Елистан погледна Даламар и добави по-меко: — Струва ми се, все още не сме чули лошата новина?

— Да, Преподобни — отвърна мрачният елф и Танис изненадано забеляза намек за емоция в скосените му очи. — До мен достигнаха сведения, че Драконовата повелителка Китиара… — Даламар овладя потрепването в гласа си, покашля се и продължи малко по-уверено — … планира изключително добре организирано нападение срещу Палантас.

Танис потъна отчаяно в креслото си. Първата му мисъл беше цинична и подигравателна — казах ви, лорд Амотус. Казах ти, Портиос. Казах ви съвсем същото, на всички вас, които искахте да пропълзите обратно в топлите си легла и да се престорите, че войната никога не се е случвала. Втората му мисъл бе далеч по-трезва. Спомените напираха — град Тарсис, обхванат от пламъци, драконовите армии превземат Утеха, болката, страданията… смъртта.

Елистан говореше, но Танис не можеше да се насили да го слуша. Той се облегна назад и затвори очи в опит да обмисли добре чутото. Спомняше си, че Даламар говореше нещо за Китиара, но какво точно? Рееше се на границата на съзнанието му. По същото време той също бе мислил за Кит. Не беше внимавал. Думите бяха смътни… Внезапно той се изправи в креслото:

— Чакайте! Ти каза, че Китиара е бясна на Рейстлин. Каза, че тя е поне толкова изплашена, колкото и ние от завръщането на Царицата. Ето защо е заповядала на Сот да убие Кризания. Ако е така, защо тогава иска да нападне Палантас? Изобщо няма смисъл! Силата й в Санкшън расте с всеки изминал ден. Злите дракони се стичат натам, а според докладите драконидите, които бяха разпръснати след края на войната, също се събират под нейно командване. Но Санкшън е много далече от Палантас. Между нас и нея лежат земите на соламнийските рицари. Добрите дракони ще се надигнат и ще се изправят срещу злите, ако решат, че отново искат да превземат небето. Защо? Защо би рискувала всичко придобито досега? И за какво?