Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Протегна ръка към лежащия недалеч жезъл на Магиус. Облегна се тежко на него и с мъка се изправи на крака. Кризания нежно обви ръка около раменете му, за да го подкрепи.

— Не — измърмори той, втренчен в безкрайните Равнини и празното розово небе. — Знам къде се криеш! Чувствам го! Ти си в Дома на Боговете! Познавам тези земи. И зная как да се придвижвам, кендерът успя да ми каже и това в безумните си бълнувания. Земята тук е отражение на онази в реалния свят. Ще те намеря, независимо колко дълго и опасно ще бъде пътуването… Да! — Той се огледа полудяло. — Чувствам как ме изучаваш, четеш мислите ми, предвиждаш всяка моя дума или действие. Мислиш си, че ще бъде лесно да ме победиш! Но долавям и объркването ти. С мен има някой, чието съзнание е недостъпно за теб! Тя ме защитава и закриля, нали, Кризания?

— Да, Рейстлин — отвърна тихо жената, без да го изпуска от прегръдката си.

Рейстлин направи крачка. Сетне още една и още една, като се подпираше на Кризания и жезъла си. Всяка стъпка изискваше невероятно усилие, всеки дъх му се струваше непоносим. А светът около него изглеждаше празен, лишен от съдържание.

Вътре в него положението не бе по-различно. Същата празнота и отсъствие на магия.

Рейстлин се олюля. Кризания го улови и му помогна отново да стъпи здраво на крака. Сълзите се стичаха по бузите й.

Чуваше смях…

„Може би е време да се откажа! — помисли си с мрачно отчаяние. — Уморен съм, толкова уморен. Какво съм аз без магията си? Нищо. Нищо друго, освен едно слабо и окаяно дете…“

В продължение на няколко секунди след изявлението на Даламар в стаята се възцари мълчание. Сетне тишината бе нарушена от скърцането на пачето перо. Астинус записваше думите на мрачния елф.

— Дано Паладин се смили над нас — измърмори Елистан. — Тя с него ли е?

— Разбира се — отсече раздразнено Даламар, като по този начин разкри нервността, която и всичките му умения в Изкуството не можеха да предотвратят. — Как иначе е успял той, според теб? Механизмът на Портала не разрешава друг достъп, освен чрез обединените способности на магьосник от Ордена на черните мантии с познания, каквито той има, и тези на свещенослужител на Паладин, чиято вяра може да се сравнява единствено с нейната.

Танис объркано местеше поглед ту към единия, тук към другия.

— Вижте — каза ядосано той. — Не разбирам. Какво става тук? За кого говорите? За Рейстлин? Има ли това нещо общо с Кризания? Ами с Карамон? Той също е изчезнал. Заедно с Тас! Аз…

— Обуздай нетърпението на човешката страна от природата си, Полуелф — обади се Астинус, все така изписвайки дългите, отсечени, черни редове. — А ти, мрачни елфе, започни с началото вместо със средата.

— Или с края, какъвто според мен е случаят — додаде ниско Елистан.

Като допря едва-едва до устните си чашата с вино, Даламар, без да откъсва очи от огъня, им предаде странната история, която Танис до този момент познаваше само откъслечно. За някои неща можеше да се досети и сам, други го изумиха, но повечето от чутото го ужаси.

— Лейди Кризания е била очарована от Рейстлин. В интерес на истината би следвало да отбележим, че той също е бил привлечен от нея. Но кой всъщност може да твърди за него каквото и да било със сигурност? Дори ледената вода е твърде гореща, за да протича във вените му. Кой знае от колко дълго време е лелеел мечти и е чертал налудничави планове? Но накрая всичко замислено се е осъществило. Трябвало е да предприеме само едно пътешествие обратно във времето, за да се сдобие с онова, което все още не му достигало — познанията на най-великия магьосник, живял някога — Фистандантилус… Заложил капан на лейди Кризания, за да я увлече заедно със себе си, както и своя брат близнак…

— Карамон? — попита учудено Танис.

Даламар сякаш не му обърна внимание:

— Но се случило нещо непредвидено. Един Драконов повелител, природената сестра на шалафи , Китиара…

Внезапно в главата на Танис нахлу кръв, която за миг замъгли зрението и слуха му. Почувства как лицето му се налива и пламва. Кожата му бе толкова гореща, че вероятно пареше.

Китиара!

Сякаш стоеше пред него. Тъмните й очи проблясваха, тъмната къдрава коса се стелеше край лицето, устните й бяха леко раздалечени и изкривени в онази така чаровна усмивка, от която всички се възхищаваха, светлината се отразяваше в ризницата й…

Гледаше към него от гърба на синия си дракон, заобиколена от верните си слуги, властна, могъща, силна и безмилостна…