Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Аз ви събрах — повтори Даламар, загледан към огъня. Сетне погледна право в Танис: — Ти дойде с цената на едно леко неудобство. Аз обаче съм тук, въпреки знанието за изпитанието, на което ще подложа вярата си, тъпчейки свещената ви земя. Но е от изключителна важност да говоря с всички ви, с всички заедно. Знаех, че Елистан не може да ме посети. Бях сигурен, че Танис не би пожелал да ме посети. Така че нямах друг избор, освен…

— Продължавай нататък — прекъсна го Астинус с дълбокия си хладен глас. — Докато седим тук, светът край нас върви по неизброимите си пътеки. Вече си ни събрал. Нека чуем причината.

Даламар замълча за миг, отправил поглед към играта на танцуващите пламъци. Когато отново заговори, сякаш не смееше да вдигне очи:

— Най-лошите ни страхове се оправдаха — каза тихо. — Той е успял.

Върни се у дома…

Гласът се рееше на границата на спомените му. Някой беше коленичил над езерото на ума му и пускаше думи в спокойната чиста вода. Концентричните кръгове на осъзнаването го накараха да се поколебае… и го изтръгнаха от мирния, заслужен сън.

— Върни се у дома… Синко, върни се у дома.

Рейстлин отвори очи и се вгледа в лицето на майка си. Тя се усмихна и отметна един кичур от челото му.

— Бедният ми син — измърмори, а тъмните й очи бяха преизпълнени с печал, жалост и любов. — Какво са ти сторили? Наблюдавах. Наблюдавах толкова дълго. И плачех. Да, синко, дори мъртвите могат да плачат. Това е единствената ни утеха. Но сега всичко е зад нас. Сега си с мен. Можеш да си починеш…

Рейстлин с мъка се надигна. Погледна собственото си тяло и за свой ужас установи, че е потънал в кръв. И все пак не чувстваше никаква болка, сякаш не беше ранен.

Откри, че му е трудно да си поеме дъх и се забори за глътка въздух.

— Ето, нека ти помогна — каза майка му.

Тя започна да развързва копринения шнур около кръста му, шнур, върху който носеше окачени всичките си кесии, безбройните безценни магически съставки. Рейстлин светкавично и почти инстинктивно отблъсна ръката й. Сега вече успяваше да си поема дъх. Огледа се.

— Какво се случи? Къде съм?

Беше объркан. В съзнанието му изникваха спомени от собственото му детство. Спомени от детството на две деца! Неговото… и на някой друг. Погледна майка си и му се стори, че лицето й е на някой, когото познава и все пак никога не е виждал.

— Какво се случи? — повтори малко по-раздразнено, като отблъсна спомените, които заплашваха да удавят в себе си и последните му крехки остатъци от здрав разум.

— Ти умря, синко — обясни внимателно майка му. — И сега си тук, заедно с мен.

— Умрял съм? — не можа да повярва Рейстлин.

Той панически зарови из спомените си. Знаеше, че е бил съвсем близо до смъртта… Но къде се беше провалил? Сложи ръка на челото си и почувства… плът, кост, топлина… И най-сетне си спомни…

Порталът!

— Не! — извика гневно и се втренчи в майка си. — Невъзможно.

— Изгуби контрол, синко — тя отново протегна ръка, за да го докосне. Той се отдръпна. Със съвсем лека усмивка, усмивката, която така добре помнеше, майка му прибра ръката в скута си: — Полето се измести и освободената сила те разкъса на части. Имаше ужасна експлозия, която изравни със земята всичко. Магическата крепост Заман рухна. — Гласът й потрепери. — Не можех да гледам повече как страдаш.

— Спомням си — прошепна Рейстлин и се заклати, уловил глава в ръцете си. — Спомням си болката… но…

Спомняше си и друго — ярко избухнала многоцветна светлина, усещането за изпълващи душата му екзалтация и екстаз, спомняше си как драконовите глави отвориха усти и нададоха яростни писъци, докато той обгръщаше Кризания с ръце.

Рейстлин се изправи и се озърна. Намираше се на съвсем равно място — приличаше на пустиня. В далечината се виждаха планини. Изглеждаха му познати и… разбира се! Кралството на джуджетата. Той се обърна. Ето ги и руините на крепостта, приличащи на череп, зинал, за да погълне цялата земя в завинаги ухилената си паст. Значи все още се намираше в Равнините на Дергот. Пейзажът му беше познат. Но независимо от това, в него имаше нещо различно. Всичко изглеждаше окъпано в червено, сякаш виждаше околните предмети през нечии чужди, окървавени очи.

Вече бе имал случай да разгледа Черепа още по време на Войната на Копието. Но нямаше спомен да се е хилел по толкова скверен начин. Планините също изглеждаха някак изсечени и твърде добре очертани на фона на небето. Небето! Рейстлин шумно си пое дъх. Беше празно! Огледа се бързо и в четирите посоки. Не, не се виждаше слънце и все пак не беше нощ. По небето нямаше нито луни, нито звезди, а и беше в такъв странен цвят — матоворозово, като отражение на залеза.