Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Часът на уговорената среща наближава — каза той. — Доколкото разбирам, ти също си въвлечен по някакъв начин във всичко това. Може би е най-добре да тръгваме…

— Разбира се. — Даламар сякаш дойде на себе си.

Той последва Танис през зелената морава без всякакво колебание. При едно от редките си обръщания Танис с изненада установи, че деликатното лице на мрачния елф е болезнено изкривено.

— Какво има? — Той спря. — Зле ли ти е? Ако мога да помогна…

Даламар се усмихна измъчено:

— Не, Полуелф. Не можеш да ми помогнеш. Нито пък ми е зле. Представи си как би изглеждал ти, ако се наложеше да навлезеш в Дъбравата Шойкан, която пази моето убежище.

Танис кимна разбиращо и несъзнателно хвърли един поглед към извисяващата се в далечината Кула. Внезапно го порази странна мисъл. Погледна към ливадите и Храма, след което отново върна очи върху Кулата. Сега, когато ги виждаше заедно, му се струваха наистина необичайна гледка, сякаш се сблъскваше за пръв път с нея. Със сигурност в този момент намираше двете постройки за далеч по-завършени и цели, отколкото когато му се налагаше да ги оценява поотделно. Впечатлението бе мигновено и повърхностно. Секунда по-късно вече се бе изплъзнало от ума му, оставяйки след себе си единствено очевидния въпрос, който изскочи от устата му:

— Значи живееш там? С Рей… с него? — Колкото и да се опитваше, Танис знаеше, че не би могъл да изрече името на архимагьосника, така че просто предпочиташе да го избягва.

— Той е мой шалафи — отговори напрегнато Даламар.

— Значи си негов послушник. — Танис бе разпознал елфическата дума за учител. Той се намръщи. — Но тогава какво правиш тук? Той ли те изпрати?

„Ако е така — помисли си несъзнателно, — ще напусна това място още сега, дори и да ми се наложи да ходя пеша чак до Солантас.“

— Не — отвърна мрачният елф с лице, по което вече почти не се забелязваше цвят. — Но ще говорим именно за него. — Даламар вдигна качулката си. — Сега ще те помоля да побързаме. Елистан ме снабди с амулет, който да ме предпазва по време на това изпитание. И все пак не искам да удължавам агонията си.

Елистан да дава амулети на черноризци? И то послушници на Рейстлин? Вече напълно озадачен, Танис кимна и ускори крачка.

— Танис, приятелю!

Елистан, свещенослужител на Паладин и глава на църквата на континента Ансалон, протегна ръка към полуелфа. Танис топло пое десницата му, като се опитваше да не забелязва колко отслабнало и неуверено бе ръкостискането на свещеника. С огромно усилие на волята си наложи чувствата да не се изпишат по лицето му от шока, който изпита при вида на жалката, изсушена, слабичка фигура на приятеля му. Елистан почиваше в леглото си, заобиколен от куп възглавници.

— Елистан — започна съчувствено Танис.

Единият от свещенослужителите в бели мантии, които наглеждаха водача си, недоволно вдигна глава и го погледна сърдито.

— Тоест, Преподобни — поправи се неуверено Танис. — Изглеждаш добре.

— А ти, Танис Полуелф, си се превърнал в долен лъжец — отбеляза Елистан, докато с усмивка се вглеждаше в болезненото изражение на приятеля си. Той потупа загорелите от слънцето пръсти на Танис. — И престани с това „Преподобни“. Да, Гарад, знам, че е единственото правилно обръщение, но този човек ме познава от времето, когато все още бях роб в мините на Пакс Таркас. А сега, изчезвайте всички — даде той знак на пърхащите около него свещенослужители. — Донесете на гостите ни най-доброто от онова, с което разполагаме.

Погледът му се насочи към мрачния елф, който още с влизането бе рухнал в най-близкото кресло близо до огъня.

— Даламар — рече внимателно, — пътуването дотук едва ли е било от най-лесните за теб. Задължен съм ти. Поне в моите покои, вярвам, ще откриеш кратка почивка. Какво да бъде?

— Вино — успя да произнесе през посивелите си устни мрачният елф. Танис забеляза, че вкопчените му в дръжките на креслото ръце леко потрепват.

— Донесете вино и храна за гостите ни — каза Елистан след излизащите свещенослужители, немалко от които хвърляха по някой неодобрителен поглед на черноризеца. — Веднага щом пристигне Астинус, го придружете до покоите ми и се погрижете никой да не ни безпокои.

— Астинус? — възкликна Танис. — Астинус, Летописецът?

— Да, Полуелф — усмихна се още веднъж Елистан. — Умирането си има и хубави страни. „Един след друг те идват да ме видят, онези, които тъй и не видях.“ Нали така се казва в поемата на стареца? Хайде стига, Полуелф. Въздухът е така чист. Да, знам, че умирам. Знам го от доста време. Седмиците ми са преброени. Хайде, Танис. И преди си виждал хората да умират. Какво разправяше, че ти е казала Господарката на Гората в Смрачената дъбрава? „Не оплакваме смъртта на тези, що изпълнили са своята съдба.“ Животът ми изпълни предназначението си, Танис. Дори повече, отколкото очаквах. — Елистан се загледа през прозореца към ширналите се зелени ливади, към дъхавите градини и, някъде отвъд тях, към мрачната Кула на Върховното чародейство. — Беше ми дадено да донеса на света надежда, Полуелф — продължи тихо. — Надежда и изцеление. Какво би могъл да иска повече човек като мен? Отивам си със знанието, че църквата е пуснала дълбоки корени, както и преди. Сега имаме свещенослужители сред всички раси. Да, дори и сред кендерите. — Елистан се усмихна и прокара пръсти през косата си. — Ех, какво време беше само, Танис! Какво изпитание за вярата! Все още ни е трудно да установим с голяма доза точност кое липсва и кое си е на мястото. Но кендерите са добри по душа и сърце. И винаги когато започна да губя търпение, си спомням за Физбан-Паладин, както ни се разкри самият той — и специалната му любов към твоя малък приятел Тасълхоф.