Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Лорд Танис! — Лицето в рамката на прозореца стана почти толкова червено, колкото и нелепата, богато декорирана униформа, с която бе облечен притежателят му. — Моля да ми простите, сър. Аз… аз не ви разпознах… макар че нищичко не виждам… но щях, ако…

— Проклятие, младежо — отвърна раздразнено Танис. — Не се извинявай за това, че вършиш задълженията си. Ето писмото…

— Няма, сър, искам да кажа, слушам, сър. Да се извинявам… Така де. Ужасно съжалявам. Писмото? Наистина не е необходимо, сър.

Стражът заекна още веднъж, отдаде чест, удари си главата в горния ръб на прозореца, раздра дантеления ръкав на униформата си на вратата, още веднъж отдаде чест и най-накрая се олюля обратно към поста си с вид на човек, който току-що е излязъл невредим от сбиване с цяла банда хобгоблини.

Танис се усмихна печално и се облегна назад, точно когато каретата отново потегли и премина през портите на Стария град. Стражата беше негова идея. Всъщност му бе струвало огромни усилия да убеди лорд Амотус от Палантас, че градските порти не само трябва да бъдат затваряни, но и добре охранявани.

— Но хората могат да се обидят. Да се почувстват нежелани — запротестира отпаднало Амотус. — Пък и в края на краищата, войната свърши .

Танис отново въздъхна. Кога щяха да се научат? Никога, предположи мрачно, загледан през прозореца към града, който повече от всеки друг по лицето на континента Ансалон, въплъщаваше самодоволството, обхванало света след края на Войната на Копието. Всъщност през тази пролет май се навършваха две години оттогава.

Последното изтръгна още една въздишка от Танис. Проклятие! Напълно беше забравил! Денят на Края на войната! Кога беше? След две, три седмици? Отново щеше да му се наложи да влиза в онзи глупав костюм — церемониалната броня на соламнийски рицар, да носи натруфените елфически дрехи и да се кичи с джуджешки джунджурии. Очакваха го банкети и такива количества храна, от които нямаше да може да заспи до среднощ. Щеше да има скучни речи и… Лорана…

Танис зяпна. Разбира се! Много добре е знаела какво го чака! Как е възможно изобщо да си помисли, че е могла да забрави? Току-що се бяха завърнали у дома в Солантас и бяха изминали едва няколко седмици след погребението на Солостаран в Квалинести. Единственото пътуване на Танис през това време бе свързано с неуспешния му опит да открие лейди Кризания. Точно тогава за Лорана бе пристигнало писмо, съдържащо изречение, издържано в типичния излят почерк на елфите:

„Спешно се Нуждаем от Присъствието Ви в Силванести!“

— Ще се върна след четири седмици, скъпи — каза тя и го целуна нежно.

И все пак в очите й, в тези прекрасни очи, имаше стаен смях!

Беше го оставила съвсем сам! Беше го оставила да се оправя съвсем сам с проклетите церемониални глупости! А сега се разхождаше из родните земи на елфите, които, макар и все още да се бореха с последствията от кошмара на Лорак, бяха сто пъти за предпочитане пред дори една вечер, прекарана в компанията на лорд Амотус…

Внезапно обаче си даде сметка какво точно прави. В съзнанието му изникна образът на Силванести с грозните му, измъчени дървета, от които капе кръв, с разкривените, изтерзани лица на отдавна мъртвите войни елфи, вглеждащи се към него от сенките на миналото. После се появи и образът на една от вечерите при лорд Амотус. Сравнението беше немислимо…

Без да иска Танис избухна в смях. И все пак би избрал мъртвите войни още в този миг!

Колкото до Лорана, е, не можеше да я вини. Ако за него тържествата в Палантас бяха изпитание, то какво оставаше за нея? Лорана беше любимка на тези хора, Златният им генерал, онази, която бе спасила прекрасния им град от опустошението на войната. Нямаше нещо, което не биха направили за нея, освен може би да й оставят поне мъничко свободно време. След последния Ден на Края на войната Танис бе отнесъл жена си на ръце обратно до дома.

Представи си я такава, каквато навярно беше сега в Силванести. Сигурно работеше неуморно, за да засадят отново всички унищожени цветя, помагаше да успокоят сънищата на измъчените дървета и съвсем бавно отново да ги възвърнат към живота. Без съмнение бяха заедно с Алхана Звездния бриз, вече нейна роднина по непряка линия, която също бе извикана в Силванести — но без новия си съпруг, Портиос. Бракът им, поне до този момент, си оставаше лишен от сгряващата топлинка на любовта и Танис се чудеше дали Алхана не бе избрала пътуването до Силванести в търсене на временен пристан, където да отдъхне от натрупаното напрежение. Денят на Края на войната без съмнение беше труден и за нея. Мислите му се зареяха към Стурм Сияйното острие, рицаря, когото Алхана обичаше с цялото си сърце, но който за нещастие спеше вечния си сън в Кулата на Върховния свещенослужител. Последното сякаш по команда отприщи спомените… спомени за толкова много приятели… и врагове.