Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Всичко това свърши с идването ти, Китиара…

Когато Мрачната Царица ме призова на помощ във войната, която водеше, й отвърнах, че ще се подчиня на онзи Драконов повелител, който пръв има куража да прекара една нощ в крепостта Даргард. Яви се само един — ти, красива моя. Ти, Китиара. Възхищавах ти се заради смелостта, уменията и безмилостната ти решимост. В теб виждам себе си. Виждам в какво можех да се превърна.

Помогнах ти да избиеш другите драконови повелители, когато напускахме Нерака в бъркотията, последвала поражението на Царицата. Помогнах ти да се добереш до Санкшън и още веднъж да установиш властта си над целия континент. Помогнах ти и щом реши да провалиш плановете на твоя брат Рейстлин. Не, не бях изненадан, че той все пак те надхитри. От всички смъртни, които някога съм срещал, Рейстлин е единственият, от когото се страхувам.

Признавам, че дори се забавлявах с многобройните ти любовни похождения, Китиара. Ние, мъртвите, не можем да изпитваме похот. Похотта е страст на плътта, а в тези вледенени крайници отдавна вече няма кръв. Наблюдавах те как обръщаш отвътре навън този слабак Танис Полуелф и се наслаждавах на това всяка секунда.

Ала сега, Китиара, какво е станало с теб? Господарката се е превърнала в робиня. И в замяна на какво — на един елф! О, виждам как пламват очите ти, когато споменаваш името му. Виждам как треперят пръстите ти, щом получиш писмо от него. Губиш време в бленуване, а трябва да кроиш планове за война. Дори генералите ти вече не могат да привлекат вниманието ти.

Не, ние мъртвите, не можем да изпитваме похот. Но можем да изпитваме омраза, завист, ревност и чувство за притежание.

Бих могъл да убия Даламар. Мрачният елф е вещ в изкуството си, но не ми е равен. Неговият учител? Рейстлин? Е, това вече е друга история.

Царице в мрачната си Бездна — пази се от този магьосник, пази се от Рейстлин! В негово лице ще срещнеш най-голямото си предизвикателство, а всички знаем, че накрая ще ти се наложи да се изправиш срещу му и то съвсем сама. Не мога да ти бъда от полза, не и в твоето измерение, но поне бих могъл да направя каквото мога.

Да, Даламар, бих могъл да те убия. Ала зная какво е да умреш и смъртта за мен е край, какъвто ти не заслужаваш. Вярно — агонията е невероятна, но скоро отминава. Но колко по-голяма болка има само в това да се рееш в света на живите, да долавяш мириса на кръвта им, топлината на меката плът и да знаеш, че никога, никога повече не ще бъдеш като тях. Съвсем скоро ще разбереш за какво говоря, мрачни елфе…

Колкото до теб, Китиара, знай, че по-скоро бих изтърпял болката да живея още един век като досега, отколкото отново да те видя в прегръдките, на който и да е смъртен!…“

Немъртвият рицар размишляваше и кроеше планове. Умът му се извиваше и преобръщаше като бодливите клони на черните рози, които постепенно превземаха всяко свободно кътче в замъка. Скелетоподобните войни крачеха по бойниците, както обикновено — близо до мястото, където техният господар бе намерил смъртта си. Жените елфи кършеха безплътните си ръце и оплакваха съдбата си с горчива печал.

Сот не чуваше и не забелязваше нищо. Просто седеше на почернелия си трон, втренчен сляпо в голямо, потъмняло петно върху каменния под — петно, което от години се опитваше да изличи с всичките си магически сили, и което независимо от желанието му си оставаше на мястото. Петното имаше формата на жена…

И ето, че невидимите устни най-сетне се разтегнаха в усмивка, а пламтящите оранжеви очи пламнаха още по-ярко в безкрайната нощ.

„Ти, Китиара, ще бъдеш моя завинаги…“

Каретата изтрополи шумно и най-сетне спря. Конете изпръхтяха и затанцуваха във впряга, удряйки копита в гладкия паваж, сякаш нетърпеливи да приключат с пътуването и отново да се завърнат в удобните конюшни.

Една глава се промуши през прозореца на каретата.

— Добро утро, сър. Добре дошли в Палантас. Моля, заявете името си и работата, по която идвате.

Думите бяха произнесени с жизнерадостен, официален тон и идваха от устата на жизнерадостен, официален млад мъж, който навярно съвсем скоро бе застъпил на пост. Той присви очи, за да нагоди зрението си към сумрака във вътрешността на каретата. Слънцето на късната пролет грееше почти толкова жизнерадостно, колкото и младият мъж, може би защото и то, както и той, току-що бе поело всекидневните си задължения.

— Името ми е Танис Полуелф — отвърна мъжът във вътрешността на каретата. — Тук съм по покана на Преподобния Елистан. Разполагам и с писмо, с което да го докажа. Ако изчакате само минутка, ще…