Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Сякаш призована от тези мисли, някаква тъмна сянка се стрелна над каретата. Танис надникна през прозореца. В дъното на дългата, запустяла улица съгледа неестествена кръпка чернота — Дъбравата Шойкан, гората пазител на Кулата, чийто Господар беше Рейстлин.

Дори от толкова далечно разстояние, Танис успяваше да долови смразяващия хлад, който вееше от дърветата и заледяваше не само сърцето, но и душата. Погледът му се зарея към Кулата, издигаща се над красивите постройки на Палантас като черен, железен клин, забит в бялата гръд на града.

Най-сетне мислите му се насочиха към писмото, което го бе довело чак дотук и което понастоящем държеше в ръцете си. Той сведе глава и очите му отново пробягаха по думите:

Танис Полуелф,

Наложително е да се срещнете с нас. Всяко забавяне може да се окаже фатално. Храмът на Паладин, след смяна на Стражата, издигане 12, Четвъртоден, Година 356.

Това беше всичко. Нямаше подпис. Знаеше само, че днес е Четвъртоден. Беше получил посланието само два дни по-рано и това го принуди да пътува денем и нощем, за да стигне в Палантас навреме. Със сигурност езикът и почеркът в писмото бяха елфически. Не беше кой знае колко необичайно. Елистан разполагаше с много свещенослужители елфи, но защо не го беше подписал лично? Ако изобщо го изпращаше той. И все пак кой друг би могъл с такава, лекота да отправи покана за среща в самия Храм на Паладин?

Той вдигна рамене. Вече неведнъж опитваше да си отговори на тези въпроси, но така и не бе стигнал до напълно задоволително обяснение на мистерията. Напъха писмото обратно в кесията си. Погледът му се зарея умислено към Кулата на Върховното чародейство.

— Обзалагам се, че отново си в дъното на всичко това, стари приятелю — измърмори и се намръщи от безпокойство при мисълта за странното изчезване на лейди Кризания.

Каретата отново изтрополи и спря, изтръгвайки Танис от мрачната му угриженост. Погледна през прозореца и веднага зърна Храма, но търпеливо си наложи да изчака идването на лакея, който да му отвори вратата. Усмихна се. Почти можеше да види срещу себе си подигравателното изражение на Лорана — насмешливо, предизвикателно, подтикващо го да се осмели да посегне към дръжката на вратата. Бяха изминали месеци преди окончателно да успее да го откаже от стремителния му навик да отваря вратата със замах, събаряйки лакея, забравил за всичко — кочияш, карета и коне — унесен в текущите си задължения.

Постепенно обърнаха всичко на шега, която само двамата разбираха. Харесваше му да вижда как очите й се превръщат в тесни цепнатини, когато ръката му несъзнателно посяга към дръжката, изкушена да я натисне. Това само му напомни колко много му липсваше сега Лорана. А и къде беше този проклетник, лакеят, в края на краищата? В името на боговете, сега беше съвсем сам, можеше поне веднъж да постъпи както му се харесва…

Вратата се отвори рязко. Лакеят се побави, докато нагласи стъпалото.

— Няма нужда — отсече раздразнено Танис.

Той пренебрегна отчаяните протести на прислужника и скочи на земята. Пое си дълбоко въздух, без да обръща внимание на ядното мърморене на лакея, който се оттегли с изражение на наранено достойнство. Най-после беше свободен — извън тясното, задушаващо пространство на каретата.

Огледа се съвсем бавно, за да позволи на прекрасното усещане за мир и благополучие, излъчващо се от Храма на Паладин, да проникне в душата му и да прогони от нея последните влажни мъгли на пътуването. Мястото не се охраняваше от гора. Вместо това пътникът бе подмамван от обширни, тучни ливади, покрити с трева по-мека и от най-меката коприна, които му внушаваха, че една разходка с нищо не може да му навреди, караха го да се отпусне, да си почине. Във въздуха се носеше сладкият парфюм от градините с ярки цветя, които радваха окото с поразяващото си многообразие. Тук-там се виждаха внимателно подкастрени групи от дървета, предлагащи малки сенчести оазиси, където човек да се скрие от ярките лъчи на слънцето. Фонтани изхвърляха във въздуха чиста, прохладна вода. По алеите се разхождаха свещенослужители, облечени в бели мантии, свели глави в размисъл или увлечени в сериозни дискусии.

А в самия център на всичко това, в ярките лъчи на утринното слънце се издигаше Храмът на Паладин. Сградата бе построена от бял мрамор, ала това бе единственото разточителство, което архитектите си бяха позволили. По фасадата му нямаше никаква украса, но общото впечатление твърде добре се вплиташе в тихото, ненатрапливо спокойствие, което цареше наоколо.