Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

При споменаването на името на кендера, лицето на Танис за миг потъмня. Както му се стори, Даламар също вдигна за кратко глава от мястото, откъдето се взираше невиждащо в танцуващите пламъци. Ала Елистан сякаш не го забеляза.

— Изпитвам съжаление единствено задето не можах да оставя някой, който да ме замести достойно. — Той поклати глава. — Гарад е добър човек. Твърде добър. В негово лице виждам зачатъците на следващия Главен свещенослужител. Но все още не разбира напълно необходимостта от поддържането на баланс, без който този свят е немислим. Прав ли съм, Даламар?

За изненада на Танис, мрачният елф кимна. Той отново бе отметнал качулката си и отпиваше с мъка от червеното вино, което свещенослужителите му донесоха. Ръцете му вече не трепереха и цветът постепенно се завръщаше по лицето му.

— Мъдър си, Елистан — отвърна магът тихо. — Иска ми се и други да бяха толкова просветлени, колкото си ти.

— Може би това не е мъдрост, а най-обикновена способност да виждаш нещата под различен ъгъл. — Елистан се обърна към Танис: — А ти, приятелю? Забеляза ли и наслади ли се на гледката на идване? — Той посочи отслабнало прозореца, през който Кулата се виждаше съвсем ясно.

— Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш — започна да увърта полуелфът, който винаги се усещаше натясно, когато се налагаше да споделя чувствата си.

— Напротив — възрази Елистан с тон, в който се долавяше нещо от старите му решителност и твърдост. — Погледна първо Храма, а после и Кулата и веднага ти направи впечатление колко правилно е избрано местонахождението им, колко добре е, че се намират тъй близо. Е, разбира се, имаше и такива, които още от самото начало възразяваха срещу тази гледка, особено Гарад и естествено — лейди Кризания…

При споменаването на името на свещенослужителката, Даламар се задави, закашля се и побърза да остави настрана чашата с вино. Танис се изправи и несъзнателно започна да крачи из стаята, както правеше винаги, когато бе нервен, додето не забеляза, че това може би притеснява умиращия и седна отново на мястото си:

— Има ли някакви вести от нея? — попита тихо.

— Съжалявам, Танис — каза внимателно Елистан. — Нямах намерение да те опечалявам. Наистина смятам, че трябва най-сетне да престанеш да се самообвиняваш. Онова, което стори тя, бе резултат на лично нейно решение. Иначе не бих се съгласил. Не би могъл да направиш нищо. Нито да я спреш, нито да я предпазиш от собствената й съдба, каквато и да е тя. Не, не сме получавали вести от нея.

— Точно обратното — намеси се Даламар със студен и безизразен глас, който моментално привлече вниманието на двамата мъже. — Това е една от причините, поради които ви събрах заедно.

— Ти си ни събрал заедно! — повтори Танис и отново се изправи. — Мислех, че Елистан ни е извикал. Да не би твоят шалафи да стои зад всичко това? Той ли е отговорен за изчезването на тази жена? — Той пристъпи към мрачния елф. Лицето му бе пламнало под червеникавата брада. Даламар също стана. Очите му горяха със странен, заплашителен блясък, а едната му ръка почти недоловимо се прокрадна към кесиите, окачени на колана. — Защото, в името на всички богове, ако й е направил нещо, кълна се, че лично ще му извия тънкия врат…

— Астинус от Палантас — обяви един от свещенослужителите на вратата.

Историкът вече се възправяше в рамката й. Лишеното му от възраст лице не изразяваше абсолютно нищо, додето сивите му очи оглеждаха внимателно стаята и сякаш си взимаха бележка за всичко и всеки с внимание, което по-късно вероятно щеше да му се отплати, когато опише случилото се в своята книга. Погледът му премина през пламналото, разгневено лице на Танис, през гордото, предизвикателно изражение на елфа и уморените, но търпеливи черти на умиращия свещенослужител.

— Нека отгатна — произнесе невъзмутимо Астинус, след като влезе и се настани в едно кресло. Той сложи огромната книга върху масата пред себе си, отвори я на една празна страница, извади паче перо от дървената кутия, която носеше, изучи върха му и вдигна очи: — Мастило, приятелю — обърна се към един стреснат свещенослужител, който, след като въпросителният му поглед изтръгна кимване от Елистан, напусна забързано помещението. — Нека отгатна. Тъкмо говорехте за Рейстлин Маджере.

— Вярно е — обади се Даламар. — Аз ви събрах.

Мрачният елф отново бе заел мястото си пред огъня. Танис се върна при Елистан, без да престава да се мръщи недоволно. Гарад се върна с мастило за Астинус и попита дали ще имат нужда от нещо друго. След като получи отрицателен отговор и като не пропусна да отбележи строго, че е в интерес на всички присъстващи Елистан да може да се върне към почивката си възможно най-скоро, той ги остави сами.