Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Той сведе очи към жената, коленичила на земята пред него.

Усмихна се с плътно стиснати устни.

— Не — каза той и този път гласът му бе твърд и изпълнен с увереност. — Не, не съм умрял! Успял съм. — Той обгърна всичко край тях с ръка. — Ето го доказателството. Това място ми е познато. Кендерът ми го описа. Той каза, че прилича на всичко, което някога е виждал. Точно тук прекрачих през Портала, а сега се намирам в Бездната.

Рейстлин се наведе, улови жената за лакътя и я изправи насила.

— Създание от мрака! Къде е Кризания? Кажи, който или каквото и да си! Кажи ми, или в името на боговете ще те…

— Рейстлин! Престани, боли ме!

Магьосникът стреснато се вгледа в нея. Но това беше Кризания! А той държеше лакътя й! Разтърсен понечи да я освободи, ала само секунда му бе достатъчна, за да дойде отново на себе си. Тя опита да се отскубне, но той не й позволи и вместо това я дръпна към себе си:

— Кризания? — попита невярващо, докато я изучаваше внимателно.

Тя вдигна объркано очи.

— Да? — заекна. — Какво има, Рейстлин? Говореше странни неща.

Хватката на архимагьосника се затегна. Жената извика. Да, болката в очите й беше истинска, както и страхът.

Рейстлин се усмихна, въздъхна и я притисна до себе си. Усещаше топлината, аромата на тялото й, ударите на сърцето си…

— О, Рейстлин! — тя се сгуши в него. — Толкова бях изплашена. Какво ужасно място. Чувствах се така самотна.

Той зарови пръсти в черните й къдрици. Мекотата и ароматът на тялото й го омайваха и започваха да го изпълват с желание. Тя се притисна още по-плътно към него и изви глава назад. Устните й бяха меки, жадни. Тръпнеща в ръцете му. Рейстлин се вгледа в нея…

… и срещна очи от огън.

Значи най-сетне дойде, магьоснико!

Жаркият смях опърли съзнанието му, а гъвкавото тяло в ръцете му се загърчи… И вече държеше една от шиите на петглавия дракон… от разтворените зъбати челюсти над него капеше отрова… наоколо му бушуваше огнен ураган… миризмата на сяра го задавяше. Главата се стрелна надолу…

Едновременно отчаяно и яростно, Рейстлин призова цялото си изкуство. И все пак, докато думите на защитното заклинание се оформяха в съзнанието му, продължаваше да изпитва съмнение. Може би магията нямаше да проработи!

„Слаб съм, пътуването през Портала е изстискало всичките ми сили.“

Страхът прониза душата му като добре наточено острие. Думите на напева се изплъзнаха от ума му, а паниката го овладя. Царицата! Тя беше виновна за всичко! Аст такар ист… Не! Не беше така. Чу смеха й, победоносния й смях…

Яркобялата светлина почти го ослепи. А сетне падаше, падаше, падаше безкрайно, въртеше се в спирала все надолу, от тъмнината на мрака към деня.

Рейстлин отвори очи и се вгледа в лицето на Кризания.

Беше нейното лице, но не и лицето, което си спомняше. Сега то бе старо, умиращо дори в този момент. В ръката си жената държеше платинения медальон на Паладин. Лъчистата му бяла светлина блестеше ярко в зловещото розово сияние, което ги обгръщаше.

Магьосникът затвори очи и се помъчи да извика спомена за лицето й такова, каквото беше в миналото — деликатно, изпълнено с живот, любов и страст. Гласът й достигна до него. Беше хладен и твърд:

— Едва не те изгубих.

Той посегна, без да отваря очи, и се вкопчи сляпо в нея.

— Как изглеждам? Кажи ми! Променил съм се, нали?

— Изглеждаш точно по същия начин, по който изглеждаше и когато за пръв път те срещнах във Великата библиотека — отвърна тя все така твърдо, но някак напрегнато.

„Да — помисли си Рейстлин, — съвсем същият. Което значи, че съм се върнал в настоящето.“

Почувства как старата слабост се завръща. Горящата болка в гърдите, давещото усещане в дробовете, сякаш някой бе изплел вътре паяжина. Не беше необходимо да се оглежда, за да си припомни позлатената кожа, бялата коса, очите със зеници във формата на пясъчни часовници…

— Рейстлин! — сега в гласа на Кризания се долавяше истински ужас. — Какво има? Рейстлин? Къде сме? Какво става?

— Успях — изръмжа той и отвори очи, за да се вгледа в повехналото й лице. — Успях. Намираме се в Бездната.

Тя разшири очи. Устните й се разтвориха. По лицето й премина страх, примесен с радост. Магьосникът се усмихна горчиво.

— Но магията ми си е отишла.

Кризания го погледна стреснато.

— Не разбирам…

Рейстлин се изви в агония и изкрещя:

— С магията ми е свършено! Сега съм слаб, безпомощен. Тук, в нейните владения! — Внезапно осъзнал, че Царицата вероятно го слуша и наблюдава и вероятно се наслаждава на победата си, магьосникът замръзна. Писъкът му заглъхна в кървавата пяна, избила по устните му. Той се озърна несигурно. — Но не, все още не си ме победила — прошепна.