Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Не! — извика Кризания, като се изправи несигурно на крака. — Не е вярно. Отварата, която Рейстлин ми даде, просто облекчи болката. Молитвите ме излекуваха! Аз съм свещенослужител на Паладин…

— Простете ни, Ваша чест — кресна кендерът и също скочи на крака. — Клиентката ми не искаше да каже, че е свещенослужител на Паладин. Правела се е на мим. Точно така. Това искаше да каже. — Тас захихика. — Просто са се забавлявали, за да разнообразят досадното пътуване. Постоянно играят на тази игра. Ха, ха. — Той се обърна към Кризания, намръщи се и прошепна толкова високо, че всички в залата го чуха: — Какво си мислиш, че правиш? Как изобщо очакваш да те отърва, ако през цялото време тръбиш какво се е случило в действителност! Направо ме убиваш!

— Тишина! — ревна джуджето.

Кендерът се врътна на пети:

— Ти също започваш да ми омръзваш, Флинт! — извика той. — И престани да тропаш с тази брадва по пода, ако не искаш да ти я увия около врата.

Залата се заля от смях. Дори съдията си позволи да се усмихне по-широко, отколкото позволяваше положението му.

Кризания седна обратно до Рейстлин с побледняло лице.

— Що за цирк е това? — промърмори тя ужасено.

— Нямам представа. Но възнамерявам да му сложа край — магьосникът се изправи решително.

— Замълчете всички. — Тихият му глас моментално накара присъстващите да си затворят устата и да се втренчат стреснато в него. — Тази жена е преподобна дъщеря на Паладин! А аз съм магьосник от ордена на Черните мантии и владея Изкуството до съвършенство…

— О, защо тогава не ни покажеш някоя магия! — извика кендерът и скочи на крака. — Превърни ме в патица…

— Я сядай! — нареди му Флинт.

— Запали брадата на джуджето — присмя се Тасълхоф.

Предложението му бе последвано от бурни аплодисменти и безброй шеги.

— Да, покажи ни магията си, чародеецо — надвика шума в Залата Танис.

Чуха се шъткания и гневно мърморене.

— Да, чародеецо, покажи ни магията си. Покажи ни магията си, хайде, какво чакаш?

Над всичко се издигна и гласът на Китиара, силен и звънтящ:

— Направи някоя магия, ако можеш, хилаво нищожество такова!

Рейстлин почувства как езикът му се вдървява. Кризания го наблюдаваше с надежда и страх в очите. Ръцете му започнаха да треперят. Посегна към подпряния до него жезъл на Магиус, но се поколеба, припомнил си в какво се беше превърнал той, когато за последно се опита да го използва.

Той се поизправи и огледа презрително изпълнените с очакване хора край себе си:

— Ха! Не съм длъжен да доказвам каквото и да било на измет като вас…

— Според мен е доста добра идея — измърмори Тас, като го подръпна за черната мантия.

— Виждате ли! — извика Стурм. — Вещерът не може нищо! Настоявам за справедлива присъда!

— Присъда! Присъда! — заповтаря в един глас тълпата. — Изгорете ги! Изгорете телата им! Спасете душите им!

— Е, чародеецо? — попита сурово Танис. — Можеш ли да докажеш, че си онзи, за когото се представяш?

Думите на заклинанието се изплъзваха от контрола му. Почувства как Кризания го стиска силно. Шумът беше оглушителен. Не можеше да мисли! Искаше да остане сам, далеч от разтегнатите в усмивка усти и изпълнените с ужас, умоляващи го очи.

— Аз… — заекна той и наведе глава.

— Изгорете ги.

Нечии груби ръце уловиха Рейстлин. Залата изчезна. Опита да се противопостави, но беше безполезно. Мъжът, който го държеше, беше огромен и силен, с лице, изгубило всякакво съчувствие, сериозно и концентрирано.

— Карамон! Братко! — извика Рейстлин и се изви в ръцете на едрия мъж, за да го погледне в очите.

Ала Карамон не му обръщаше внимание. Влачеше го нагоре по някакъв хълм. Точно пред тях, на върха на хълма, в земята бяха побити два високи, дървени стълба. В основата на всеки стълб хората от градчето — неговите приятели и съседи — радостно трупаха на купчини цели наръчи със сухи дърва и подпалки.

— Къде е Кризания? — попита своя брат близнак с надеждата, че жената е успяла да избяга и скоро ще се върне, за да го спаси.

Сетне някъде встрани от него се мярна бяла мантия. Елистан я привързваше към съседния стълб. Кризания се бореше, ала бе твърде отслабнала от страданията си. Най-сетне тя се предаде. Заплака от страх и отчаяние и се отпусна съвсем, докато завързваха ръцете и краката й.

Тъмните й коси се стелеха около гладките, голи рамене. Раните й отново се бяха отворили и кръвта капеше по бялата тъкан на мантията. Стори му се, че чува молитвата й към Паладин, ала дори и да се бе помолила, думите й бяха погълнати във воя на озверялата тълпа. Вярата й отслабваше заедно с приближаването на неизбежния край.