Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Това го бе очаровало. До този момент го интересуваше единствено младата, деликатна Лорана. Ала това бяха детински чувства, продиктувани от факта, че са израснали заедно, след като баща й бе склонил да вземе незаконородения син на умрялата при раждането майка на Танис. Всъщност решението му да напусне родните земи на елфите и да тръгне по света заедно със стария Флинт, джуджето ковач, се дължеше отчасти и на факта, че бащата на Лорана никога не би одобрил напълно момичешкото увлечение на дъщеря си.

До този момент Танис не бе срещал жена, която да може да се мери с Китиара — решителна, смела, прекрасна, чувствена… Още при първата им среща тя не бе скрила, че е привлечена от полуелфа. А игривата битка помежду им бе прераснала в изпълнена със страст нощ сред меките завивки на постелята й. По-късно двамата често прекарваха времето си заедно, пътувайки сами или в компанията на приятелите си — Стурм Блестящото острие, Карамон и неговия болнав близнак Рейстлин.

Доловил собствената си въздишка, Танис още един път разтърси гневно глава. Не! Сграбчи гневно мъчителните спомени и ги запрати обратно в мрака, след което решително затръшна и заключи вратата след тях. Просто й послужи като поредната играчка, това беше всичко. След като се позабавлява с него, го изостави при първата удала й се възможност — възможността, която чакаше — да се сдобие с истинска власт. Беше го захвърлила без дори да се замисли. Ала дори докато заключваше вратата на собствените си спомени, Танис продължаваше да чува гласа й. Думите, които бе произнесла в нощта на падането на Царицата на Мрака, когато бе помогнала на него и на Лорана да избягат:

— Сбогом, Полуелфе. Помни, че правя всичко това в името на любовта си към теб!

Недалече от него, като въплъщение на собствената му сянка, се появи нечия мрачна фигура. Танис стреснато се втренчи в нея, ужасен, че може би неволно е успял да извика наяве образа на най-тъмните страхове на подсъзнанието си. Откъм фигурата обаче долетяха думи и това го накара да осъзнае, че до него е застанал човек от плът и кръв. Въздъхна с облекчение. Надяваше се, че мрачният елф не е забелязал разсеяността по лицето му. Всъщност повече се тревожеше, че Даламар може да се е досетил за мислите, които го вълнуваха. Танис прочисти гърлото си и погледна облечения в черно магьосник.

— Мъртъв ли е Елистан? — произнесе студено Даламар. — Не, още не. Обаче долових присъствието на едного, към когото не изпитвам особени симпатии. Услугите ми вече не бяха от първостепенно значение, така че реших да си тръгна.

Танис спря насред моравата и се обърна към мрачния елф. Даламар не бе вдигнал качулката си, но чертите му се виждаха съвсем ясно в мекия здрач.

— Защо го правиш? — попита настоятелно полуелфа.

Магьосникът също спря. На устните му се появи едва доловима усмивка:

— Кое?

— Идваш тук. Облекчаваш болката на Елистан — махна с ръка Танис. — Стори ми се, че последния път дори стъпването по тази земя те караше да изпитваш неописуеми мъки. — Лицето му изведнъж стана мрачно: — Трудно ми е да повярвам, че един ученик на Рейстлин изпитва загриженост за когото и да било!

— Така е — отвърна спокойно Даламар. — Ученикът на Рейстлин не дава и пукната пара за стареца. Ала ученикът си има достойнство. И е научен да плаща дълговете си. Това съвпада ли с мнението ти за шалафи ?

— Да — съгласи се ядно Танис, — но…

— Просто му отдадох дължимото, това е всичко — сви рамене Даламар. Когато отново тръгнаха по моравата, полуелфът забеляза как по лицето на спътника му се изписва болка. Мрачният магьосник очевидно искаше да напусне това място колкото е възможно по-бързо. Танис откри, че с мъка поддържа бързия му ход. — Виждаш ли — продължи Даламар, — случи се така, че веднъж Елистан дойде в Кулата на Върховното чародейство, за да помогне на шалафи .

— На Рейстлин? — от изумление Танис се закова на място.

Спътникът му не го направи, така че той се принуди да тръгне отново, за да не изостане.

— Да — рече Даламар с такъв тон, сякаш не го беше грижа дали Танис го слуша или не. — Никой не го знаеше, дори Рейстлин. Преди около година шалафи се разболя много тежко. Бях съвсем сам и бях изплашен, не знаех нищо за характера на заболяването му. В отчаянието си накарах да повикат Елистан. И той се отзова…

— Той… той е… излекувал Рейстлин? — попита удивено Танис.

— Не — поклати глава Даламар. Дългата му черна коса се разсипа по раменете му. — Страданията, на които е подложен Рейстлин, са отвъд уменията, на който и да е лечител. Малка жертва в замяна на изкуството, което владее. Ала Елистан успя да облекчи тези страдания и да му даде кратка почивка. Така че, както виждаш, не правя нищо повече, освен да се отплатя за сторената услуга.