Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Царице…

Какво? Още ли не си паднал на колене?

— Царице… сега е твой ред.

— Проклети облаци! Ще има буря. Иска ми се да става, каквото има да става и да се свършва по-бързо — измърмори лорд Гунтар.

„Преобладаващи ветрове“ — помисли си саркастично Танис, но външно остана невъзмутим. Така и не бе споменал за думите на Даламар. Знаеше, че лордът така или иначе няма да повярва на нищо от казаното. Но макар и външно спокоен, Танис изпитваше нервност и беше нащрек. Не беше лесно, особено редом със самодоволния рицар. Част от тревогите му навярно се пораждаха и от това странно небе. Точно според предсказанията на Даламар на следващата утрин изгревът не бе настъпил. Вместо това над тях се кълбяха виолетови облаци, сякаш опръскани със зелено, раздирани от зловещи многоцветни мълнии, които караха небесата да изглеждат като вътрешността на необозрим врящ казан. Нямаше вятър. Не валеше. Денят настъпваше сгорещен и потискащ. Рицарите обхождаха бойниците на Кулата на Върховния свещенослужител, облечени в тежките си брони и бършеха потта от челата си, проклинайки жегата и пролетните бури.

Само до преди два часа Танис все още се намираше в Палантас и се въртеше неспокойно в копринените чаршафи в стаята за гости на лорд Амотус, без да може да се отърве от спомена за последните загадъчни думи на Даламар. Беше прекарал по този начин по-голямата част от изминалата нощ. Мислейки за Даламар. И за Елистан.

Около среднощ мълвата най-после се бе разнесла. Свещенослужителят на Паладин бе преминал от този в един по-светъл и по-чист свят, в друга форма на съществуване. Беше умрял мирно и тихо, склонил глава в ръцете на един замаян от старост, но добродушен магьосник, който си бе отишъл така, както и се бе появил — мистериозен и невидян от никого.

Изгубен в мислите си за думите на мрачния елф, опечален от смъртта на Елистан и ужасен от спомените за стотиците мъртъвци, които беше виждал през живота си, Танис най-сетне успя да заспи, само за да бъде събуден от спешно пристигналия пратеник.

Съобщението беше кратко и ясно.

Присъствието ви при нас е наложително. Кулата на Върховния свещенослужител — лорд Гунтар ут Уистън.

Танис напръска лицето си с вода, отблъсна опитите на един от прислужниците на лорд Амотус да го напъха в собствената му кожена ризница и излезе със залитане от Двореца, след като твърдо, но категорично бе отказал на предложението на Чарлз да му приготви закуска. Отвън вече го очакваше млад бронзов дракон, който се представи с две имена: Огнедъх, което беше обикновеното и Кирза — тайното му драконово име.

— Познавах двама твои приятели, Танис Полуелф — каза младият дракон, докато силните му криле вече ги носеха над стените на сънения град. — Имах честта да участвам в битката при планините Вингард. Тогава на гърба ми летяха джуджето Флинт Наковалнята и кендерът Тасълхоф Кракундел.

— Флинт е мъртъв — произнесе тежко Танис, като разтъркваше подпухналите си очи. Беше виждал твърде много смърт.

— Така чух и аз — отвърна с уважение драконът. — Наистина съжалявам за загубата. И все пак съдбата му отреди богат на действие живот. За такъв герой смъртта идва като последна и най-голяма чест.

„Е, да — помисли си уморено Танис. — Ами Тасълхоф? Щастливият, добронамерен и добродушен кендер, който не искаше нищо друго, освен поредното приключение и торба, пълна със скъпоценности. Ако наистина е вярно — ако Рейстлин го е убил, както намекваше Даламар, — каква чест може да има тогава в смъртта? И Карамон, бедният пияница Карамон — нима смъртта от ръката на собствения му брат близнак е дошла като последна и най-голяма чест или като нож в гърба, сложил край на нещастията му?“

С натежало сърце Танис заспа на гърба на летящия дракон и се събуди едва когато Кирза нададе писък, кацайки във вътрешния двор на Кулата на Върховния свещенослужител. Тук полуелфът се огледа мрачно и установи, че гледката по никакъв начин не успява да повдигне духа му. Пътуването бе преминало под знака на смъртта. Ето, че и сега мястото му напомняше с нова сила за нея. Тук бе погребан Стурм — поредната последна и най-голяма чест.

Лошото му настроение се запази, дори когато го въведоха в покоите на лорд Гунтар, намиращи се в една от високите кули на укреплението. Оттук се откриваше прекрасна гледка към околността. Загледан през прозореца, наблюдавайки облаците със зловещи предчувствия, Танис едва-едва си даде сметка, че лордът най-после се е появил и му говори нещо.