Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Нима… нима те е грижа за Рейстлин само толкова? — попита колебливо Танис.

— Какви са тези приказки за това дали ме е грижа, или не, Полуелфе? — отсече раздразнено Даламар. Почти бяха напуснали района на моравата. Вечерните сенки пълзяха по зелената трева като дълги пръсти, успокояващи, нежни, готови да склопят очите на уморените. — Също като Рейстлин, за мен има значение само едно: Изкуството и могъществото, което то дава. Ето заради какво изоставих народа си, родните земи, наследството, което ми се падаше по право. Ето заради какво пристъпих в царството на мрака. Рейстлин е мой шалафи , мой учител, мой господар. И да, той е могъщ, най-могъщият, който някога се е раждал. Когато изявих доброволно желанието си пред Съвета да се превърна в негов шпионин, много добре знаех, че рискувам всичко, че мога да загубя живота си. Ала колко нищожна беше тази възможност пред шанса да изучавам Изкуството под ръководството на толкова надарен магьосник! Как изобщо можех да си позволя да го пропусна? Дори и в този момент, само като се замисля какво трябва да му причиня, само като си представя цялото познание, което би било изгубено, ако той умре, почти ми се иска…

— Почти ти се иска какво? — настоя остро Танис, почувствал внезапен страх. — Почти ти се иска да му позволиш да прекрачи Портала? Наистина ли смяташ, че можеш да го спреш, когато времето за това настъпи, Даламар? Способен ли си на това?

Вече крачеха извън района на Храма. Над земята се спускаше мекото одеяло на вечерния мрак. Нощта беше топла и изпълнена с уханието на възродения живот. Тук-там сред трепетликите се обаждаше по някоя сънлива птичка. По градските прозорци вече грееха свещи, които хората поставяха, за да покажат на своите любими пътя към дома. Солинари искреше над хоризонта и човек би си помислил, че боговете също са запалили свещ, за да разпръснат тъмнината. Очите на Танис несъзнателно се насочиха към единствената кръпка от непрогледен мрак в уханната вечер. Кулата на Върховното чародейство се възправяше заплашителна и отблъскваща. По прозорците й не се виждаха запалени светлинки. За миг си позволи да се зачуди кой или какво очакваше младия магьосник в тази непрогледна чернота.

— Нека ти разкажа едно друго за Порталите, Полуелфе — отговори най-сетне Даламар. — Ще ти разправя всичко така, както ми го е разказвал шалафи . — Той проследи погледа на Танис и очите му се зареяха към най-високата стая в Кулата. Когато отново заговори, гласът му звучеше съвсем глухо: — В един ъгъл на лабораторията горе има врата, врата без ключалка. Обграждат я пет металически драконови глави. Ако се вгледаш в тази врата, няма да видиш абсолютно нищо — нищо, освен празнота. Драконовите глави са студени и неподвижни. Това е Порталът. Има още един Портал. Той се намира в Кулата на Върховното чародейство в Уейрит. Имало е и трети. Доколкото ми е известно, той се е намирал в Истар, но е бил унищожен по време на Катаклизма. Този тук по начало е пребивавал в Заман, за да бъде защитен от посегателствата на контролираната от Царя жрец тълпа. Когато Фистандантилус изравнил Заман със земята, Порталът се върнал в Палантас. Тези три врати са създадени преди много, много време от магьосници, жадуващи за по-бърза връзка помежду си, ала този път ги отвел твърде далеч — отвел ги в други измерения.

— Бездната — промърмори Танис.

— Да. Когато магьосниците осъзнали на каква ужасна опасност са изложили света с творението си, вече било твърде късно. Защото, ако някой от нашето измерение прекрачел през Портала и след това се завърнел, Царицата щяла да разполага с така желаната от нея възможност да напусне Бездната. Така че с помощта на свещенослужителите на Паладин магьосниците се постарали да преградят пътя към Бездната за вечни времена. Но в действителност само си въобразявали, че са успели. Според плановете им, единствено човек, по-зъл от всеки друг родил се на този свят и всецяло отдал душата си на мрака, можел да се надява, че изобщо ще се добере до познанието, необходимо му, за да отвори ужасната врата. Но това не било достатъчно. Трябвало да се появи и друг, но за разлика от първия изпълнен с доброта и чистота, който да изпитва абсолютно доверие в онзи, комуто никой не можел да има вяра. Неговата задача била да задържи вратата отворена.

— Рейстлин и Кризания.

Даламар се усмихна цинично:

— В безкрайната си мъдрост съсухрените стари магьосници и свещенослужители така и не предвидили, че любовта може да детронира самоуверените им планове. Така че, Полуелфе, сигурно разбираш защо, когато Рейстлин опита да се върне от Бездната, аз ще трябва да бъда там, за да го спра. Без всякакво съмнение, Царицата ще го следва плътно по петите.