Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Обясненията на мрачния елф не успяваха да успокоят безпокойството, което изпитваше Танис. Очевидно Даламар разбираше напълно пред каква опасност са изправени и гледаше на задачата си с увереност и спокойствие… Ала все пак…

— Можеш ли обаче ти да го спреш? — повтори въпроса си Танис и, без да иска, погледна към гърдите на магьосника, където бе съзрял петте ужасни рани от пръстите на Рейстлин.

Забелязал погледа му, Даламар посегна към гърдите си. Очите му изведнъж потъмняха и загледаха някъде в далечината.

— Познавам добре собствените си слабости, Полуелфе — произнесе тихо. Сетне се усмихна и вдигна рамене: — Ще бъда напълно откровен с теб. Ако, когато най-после се появи, шалафи е на върха на силите си, то тогава — не, няма да мога да го спра. Никой не би могъл. Само че Рейстлин ще бъде слаб. По това време той вече ще е изразходвал голяма част от себе си в борбата със слугите на Царицата. Ще бъде ранен. И единствената му надежда ще бъде да я увлече подире си, за да се разправи с нея в нашето измерение. Тук той ще успее да се възстанови бързо и тя ще бъде по-слабата от двама им. Така че ето как в крайна сметка бих могъл да ти отговоря утвърдително: да, понеже той ще бъде ранен, аз ще го спра. Точно така, ще го спра.

Танис продължаваше да го наблюдава със съмнение. Усмивката на Даламар се изкриви още повече.

— Нали разбираш, Полуелфе — каза студено. — Беше ми предложено достатъчно, за да си позволя това усилие.

С тези думи той се поклони, промърмори няколко думи и се стопи в сгъстяващия се мрак.

Ала само секунди по-късно до Танис долетя тихият му глас, понесен от нощния вятър:

„За последен път виждаш слънцето, Полуелфе. Рейстлин и Мрачната Царица са се срещнали. Такхизис вече призовава съюзниците си. Битката започва. Зората няма да настъпи.“

Е, Рейстлин, значи се срещаме отново.

— Царице моя.

Покланяш ли ми се, чародеецо?

— За последен път ти отдавам почит.

И аз ти се покланям, Рейстлин.

— Отдавате ми твърде голямо значение, Ваше Величество.

Дори напротив. Наблюдавах с върховно удоволствие играта, която водиш. Ти отговаряше достойно на всеки мой ход. И неведнъж залагаше на карта всичко, само за да удържиш временна победа. Признавам, че известно време това наистина ме забавляваше. Ала сега е време да сложим край, съпернико. На дъската остана една-единствена твоя фигура — самият ти. Подредила съм срещу теб най-доброто, с което разполагам. Но само защото ми достави толкова голяма наслада, Рейстлин, ще ти направя още една, последна услуга.

Върни се при твоята свещенослужителка. Сега тя лежи съвсем сама и умира, измъчвана от такава телесна и душевна болка, каквато само аз мога да й причиня. Върни се при нея, коленичи до крехките й останки. Вземи я в ръце и я притисни до себе си. Плащът на смъртта ще обгърне и двама ви. Чак тогава, когато те покрие изцяло, ще отплуваш в мрака и ще намериш вечен покой.

— Царице…

Поклащаш глава.

— Такхизис, Велика Царице, наистина съм благодарен за великодушното предложение. Но съм повел тази битка, тази игра, както я наричаш, за да победя. И съм решен да я доведа докрай.

Горчив ще бъде този край. Дадох ти възможността, спечелена от уменията и смелостта ти. Нима отхвърляш този шанс с толкова лека ръка?

— Нейно Величество е твърде благосклонна. С нищо не съм заслужил подобно внимание…

Ето, че сега ми се подиграваш! Усмихвай се, докато все още можеш, магьоснико. Защото когато се подхлъзнеш, когато паднеш, когато направиш онази дребна, но погрешна стъпка — тогава ще сложа ръка върху теб. Ноктите ми ще потънат в плътта ти и всичко, за което ще можеш да мислиш в този момент, ще бъде да се молиш за по-лека смърт. Смърт, която няма да настъпи. Дните тук са дълги като сезони, Рейстлин Маджере. Всеки ден ще идвам да те посещавам в твоя затвор — собствения ти разсъдък. Съдбата ти е ясна. Дори и в тази своя участ, пак ще продължаваш да ми носиш радост. Ще измъчвам и ума, и тялото ти. А в края на всеки ден болката ще бъде така непоносима, че ще ти се струва, че смъртта е на път да те прибере. Но на следващия ден отново ще се връщаш към живот. Ще лежиш, без да можеш да затвориш очи и ще очакваш разтреперано настъпването на новия си живот. А на сутринта първото, което ще виждаш, ще бъде моето лице.

Какво? Пребледнял си, чародеецо? Крехкото ти тяло трепери. Ръцете ти не знаят покой. Очите ти са разширени от страх. Поклони ми се. Моли за опрощение!