Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Войнът го изгледа, сетне обърна очи към жезъла, който грееше неотслабващо. Най-накрая, като си пое дълбоко дъх, той прибра меча обратно в ножницата.

— Какво ще стане… с теб? — попита одрезгавяло и коленичи, за да вземе Кризания на ръце.

Ще измъчвам и ума, и тялото ти. А в края на всеки ден болката ще бъде така непоносима, че ще ти се струва, че смъртта е на път да те прибере. Но на следващия ден отново ще се връщаш към живот. Ще лежиш, без да можеш да затвориш очи и ще очакваш разтреперано настъпването на новия си живот. А на сутринта първото, което ще виждаш, ще бъде моето лице.

Думите се извиваха в съзнанието на Рейстлин като змии. Можеше да се закълне, че чу как зад него се разнесе нечий злостен, циничен смях.

— Тръгвай, Карамон — каза тихо. — Тя идва.

Главата на Кризания почиваше върху широката гръд на брат му. Тъмните коси закриваха бледото й лице, а едната й ръка все още стискаше медальона на Паладин. Рейстлин се взря в това лице и видя как ужасните последици от въздействието на огъня постепенно изчезват, оставяйки след себе си чиста, недокосната кожа и черти, смекчени от вътрешен мир и покой. Магьосникът отмести очи към брат си. Нищо не се беше променило. Все същото глупаво изражение на объркване и наранено достойнство.

— Безумецо! Защо се интересуваш какво ще стане с мен? — озъби му се той. — Махай се!

Изражението на Карамон се промени. Или може би не. Може би беше изглеждал по този начин през цялото време. Силите на Рейстлин бързо намаляваха, зрението му се замъгли. Ала за миг му се стори, че съзира в очите на брат си разбиране…

— Сбогом… братко мой — изрече тихо Карамон.

Като придържаше Кризания и жезъла на Магиус, той се обърна и закрачи към Портала. Светлината от жезъла оформяше около него сребрист кръг, който огряваше земята като лъчите на Солинари, искрящи по неподвижната повърхност на езерото Кристалмир. После сребърните лъчи докоснаха драконовите глави и ги обляха в светлината си, карайки ги да замръзнат и замлъкнат.

Карамон пристъпи през Портала. Рейстлин го наблюдаваше безмълвно. Усети как за момент до него достига неясен глъч от цветове, шепот и топлина, които погалиха хлътналите му бузи.

Зад него подигравателният смях се превърна в грубо, заплашително съскане. Чуваше пълзенето на нечие огромно люспесто тяло, проскърцването на разперени криле и сухожилия. Зад него пет драконови глави нашепваха за ужас и мъчения.

Рейстлин не помръдваше. Взираше се в Портала. Видя как Танис се втурна, за да помогне на Карамон и да вземе Кризания в ръцете си. Сълзите вече не му позволяваха да вижда много. Как само искаше да бъде там! Да стисне ръката на Танис! Да прегърне Кризания… Направи крачка напред.

Забеляза, че Карамон се обръща към него с жезъла в ръка.

Брат му се втренчи в Портала и в собствения си близнак. Видя как очите на едрия войн се разшириха от страх.

Не беше необходимо да се обръща, за да разбере към какво гледа Карамон в този миг. Такхизис пълзеше зад гърба му. Усещаше отвратителното тяло на влечуго да се извива край него и да се отърква в парцаливата черна мантия. Знаеше, че Царицата е редом с жертвата си, ала чувстваше, че мислите й са далеч от него. Беше забелязала пътя навън широко отворен…

— Затвори го! — изкрещя той.

Внезапен огнен полъх буквално изсуши кожата му. Нечии нокти го пронизаха през гърба. Той се олюля и падна на колене. Ала не откъсваше очи от Портала. В този момент видя как лицето на Карамон се изкриви от мъка и брат му направи стъпка напред, напред към него!

— Затвори го, безумецо! — изпищя магьосникът със стиснати юмруци. — Остави ме на мира! Вече не се нуждая от теб! Не се нуждая от теб!

И ето, че светлината изчезна. Порталът се затвори, а мракът побесняло го обля. Ноктите прорязаха плътта му, зъбите разкъсаха мускулите и костите му. Кръвта бликна от гърдите му, ала смъртта нямаше да дойде толкова лесно.

Той закрещя и щеше да крещи, да крещи до самия край на вечността…

Нещо го докосна… ръка… Той се вкопчи в нея. Разнесе се глас:

— Рейстлин, събуди се! Това е само сън. Не се страхувай. Няма да им позволя да те наранят! Ето, гледай… Сега ще те накарам да се усмихнеш.

Пръстеновидното тяло на дракона се уви около него, отнемайки и последната му глътка въздух. Лъщящите черни зъби поглъщаха хищно вътрешните му органи, изсмукваха сърцето… Разкъсваха тялото, но търсеха душата му…

Нечия силна ръка го обгърна. Ръката се издигна и засия в сребриста светлина, оформяйки детски картини в нощта, а гласът прошепна едва чуто: