Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Порталът се затвори.

Драконовите глави замлъкнаха толкова рязко, че внезапната тишина изведнъж зазвънтя в ушите на всички. В овала на Портала не съществуваше нищо — нито движение, нито неподвижност. Нито мрак, нито светлина. Абсолютно нищо.

Карамон се възправяше пред него сам, стиснал жезъла на Магиус в ръка. Сиянието от кристала на върха му продължи да огрява лабораторията още известно време.

После светлината му потрепна.

И изтля.

Стаята се изпълни с тъмнина. Успокоителна, почти нежна след заслепяващия блясък преди малко. А в тъмнината се разнесе нечий шепот:

— Сбогом, братко.

Астинус от Палантас седеше в кабинета си във Великата библиотека и записваше събитията със заострените, черни букви, с които бе регистрирал историята на Крин още от първия ден от сътворението на света, и с които щеше да я записва до момента, когато голямата книга бъдеше затворена завинаги. Астинус пишеше, без да обръща внимание на хаоса, царящ край него или по-скоро — може би такова бе собственото му излъчване — като човек, който принуждава хаоса да не му обръща внимание.

Бяха изминали само два дни от времето, което Астинус бе нарекъл в своите Хроники с името „Изпитанието на близнаците“ (но което всички наричаха още „Битката за Палантас“). Градът бе в развалини. Бяха оцелели само две сгради. Едната от тях бе Кулата на Върховното чародейство, а другата — Великата библиотека, но дори Библиотеката носеше неприятните последици от сраженията край нея.

Фактът, че въобще стоеше на мястото си се дължеше до голяма степен на героизма на Естетите. Водени от закръгления Бертрем, чиято храброст, или поне така се твърдеше, бе разпалена от гледката на драконид, посмял да докосне една от светите книги, Естетите бяха атакували врага с такъв устрем и толкова диво безразсъдство, стигащо до себеотрицание, че малко гущероподобни бяха успели да запазят живота си.

Ала както и всички останали в Палантас, дори Естетите бяха платили висока цена за своята победа. Мнозина от ордена бяха загинали по време на битката. Пепелта им заслужено бе разпръсната сред книгите, които така самоотвержено бяха защитили. Неустрашимият Бертрем не бе умрял. Само леко ранен, той има честта да види името си, изписано сред тези на Героите на Палантас. Животът не можеше да му предложи никоя друга по-висока награда. Рядко след това се случваше Бертрем да мине покрай рафта с тази книга и тайничко да не я отвори, за да се порадва на Онази Страница, на която името му грееше в светлината на славата.

Красивият Палантас вече не беше нищо повече от спомен и няколко думи в историята на Астинус. Няколко купчини почернял камънак бележеха мястото на бившия палат. Претъпканите складове с техните бъчви с вино и пиво, с балите им памук, житото, сандъците с чудеса от всички краища на Крин, бяха превърнати в сгурия. Скелетите на опожарени кораби плаваха безпризорни в задръстеното от пепел пристанище. Търговците неутешимо ровеха из руините на магазините си в търсене на нещо, което би могло да бъде спасено. Цели семейства се взираха неразбиращо в рухналите си домове, притискаха се едни в други, ала независимо от това не забравяха да поблагодарят на боговете, че все пак са живи и здрави.

Защото имаше и такива, които бяха изгубили живота си. Соламнийските рицари в рамките на града бяха избити почти до крак в битката срещу лорд Сот и мъртвешките му легиони. Един от първите паднали, бе неотразимият сър Маркам. Верен на клетвата, дадена на Танис, рицарят не се бе изправил директно срещу неумрелия рицар, но вместо това бе събрал хората си, за да ги поведе на последна битка срещу неговите скелети войни. Макар и потънал в собствената си кръв, не бе престанал да се бие с ожесточение, повеждайки в поредна контраатака изтощените мъже, додето най-сетне сам бе паднал от коня, покосен от смъртта.

Ала благодарение на рицарите, много палантийци бяха запазили живота си, изложен на ледените остриета на неумрелите създания, които — така твърдеше мълвата — бяха изчезнали мистериозно, веднага щом техният водач се бе появил сред тях, понесъл нечие изтерзано мъртво тяло.

Труповете на соламнийските рицари, оплакани като герои, бяха отнесени от техните другари в Кулата на Върховния свещенослужител и положени с почести в гробницата на Стурм Блестящото острие, Герой на Копието.

Любопитното беше, че когато отвориха гробницата, която стоеше запечатана още от Битката за Кулата на Върховния свещенослужител, рицарите откриха с изумление тялото на Стурм цяло и непокътнато от времето. Години след това се разказваше, че за странното чудо е отговорна елфическата скъпоценност, положена на гърдите му. И наистина — всички, които през онзи ден бяха влезли в гробницата, за да отдадат последна почит на обичните си и бяха погледнали сияйното украшение, бяха почувствали как на мястото на горчилката и мъката се настанява благословено умиротворение.