Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Виж, Рейст, зайчета…

Усмихна се. Вече не се страхуваше. Карамон беше тук.

Болката отшумяваше. Кошмарът бе прогонен. Някъде от много далече се разнесе вик на горчиво разочарование и гняв. Вече беше без значение. Вече нищо не беше от значение. Сега просто се чувстваше уморен. Толкова уморен…

Рейстлин положи глава върху ръката на брат си, затвори очи и позволи на мрака да го отнесе в лишен от видения, безкраен сън.

Капките от водния часовник се спускаха една след друга в неуморима поредица, отекваща в потъналата в тишина лаборатория. Танис се взираше в Портала с уморени от напрежението очи. Вече имаше чувството, че водата е започнала да капе върху обтегнатите му нерви.

Потърка очи, въздъхна от умора и се приближи до прозореца, за да надникне навън. С удивление установи, че бе едва късен следобед. След всичко, което бяха преживели, не би се изненадал, ако пролетта е дошла и си е отишла, ако лятото е изкласило и посърнало и настъпва есента.

Гъстият дим вече не се кълбеше покрай прозореца. Пожарищата, доунищожили онова, което ги бе подхранвало, изтляваха едно по едно. Отправи взор към небето. Драконите не се виждаха никъде — и добрите, и лошите. Заслуша се. Откъм града под тях не долиташе нито звук. Вместо това се бе спуснала мъгла, която висеше неподвижно докъдето поглед стигаше, тъмнееща там, където навлизаше сред сенките на Дъбравата Шойкан.

Битката беше приключила, осъзна вцепенено той. Краят бе настъпил, а те бяха удържали победа. Победа. Изпразнена от смисъл, измъчена победа.

Изведнъж му направи впечатление някакво синьо потрепване. Загледа се над града и възкликна.

Летящата цитадела бе изплувала сякаш от нищото. Беше изпаднала направо от облаците и в този момент се накланяше весело ту в едната, ту в другата посока, като междувременно по загадъчен начин се бе сдобила с яркосин флаг, който плющеше гордо на вятъра. Танис се взря по-внимателно. Струваше му се, че разпознава не само флага, но и изящното минаре, от което се вееше. Самото минаре се клатушкаше като пияно върху една от кулите на летящата цитадела.

Без да иска се усмихна. Флагът и минарето, някога бяха принадлежали към дворцовия комплекс на лорд Амотус.

Танис се облегна на прозореца и продължи да наблюдава цитаделата, която вече си имаше и един бронзов дракон като почетен ескорт. Усети как вцепенението, мъката и страхът постепенно го напускат, а тялото му отново намира покой. Без значение какво се случваше по света или из измеренията отвъд него, някои неща никога нямаше да се променят — и кендерите бяха едно от тях.

Цитаделата се плъзна някак прекалено бързо над залива, понесе се над него като вихрушка, след което съвсем неочаквано и стряскащо се преобърна и увисна наопаки.

— Какви ги върши Тас? — измърмори полуелфът.

Съвсем скоро му стана ясно. Летящата цитадела започна бързо да подскача като солница нагоре-надолу. От прозорците и вратите й се изсипаха черни фигурки с кожени крила. Колкото повече подскачаше укреплението, толкова повече фигурки изпадаха от нея. Танис се ухили. Тас бе намерил начин да се разправи с враговете в нея! Чак когато вече не се виждаха падащи дракониди — до един цопнали във водите на залива, цитаделата отново се обърна нагоре с главата и продължи по пътя си… и само няколко минути по-късно, както си подскачаше насам-натам с развят син флаг, изведнъж се спусна право надолу и се заби във вълните на океана!

Танис затаи дъх. Почти веднага укреплението отново изригна от вълните и подобно на син делфин направи огромен скок във въздуха. Докато от всеки възможен прозорец и врата се изсипваха тонове вода, тя се стрелна нагоре и изчезна сред облаците.

Като клатеше усмихнато глава, Танис се обърна към Даламар тъкмо навреме, за да забележи как мрачният елф сочи към Портала.

— Ето го. Карамон се връща.

Полуелфът бързо прекоси помещението и застана пред Портала.

Да, войнът се виждаше съвсем ясно — мъничка фигурка, облечена в сияйна броня. Този път обаче, като че ли носеше някого в ръцете си.

— Рейстлин? — попита объркано Танис.

— Лейди Кризания — отговори магьосникът.

— Може би е още жива!

— За нея би било по-добре, ако не е — изрече студено Даламар. Гласът му бе изпълнен с горчивина, но тонът му остана твърд. — По-добре за всички ни! Сега Карамон е изправен пред труден избор.

— Какво искаш да кажеш?

— Неминуемо ще му хрумне, че би могъл да я спаси, ако я пренесе през Портала. Което ще ни постави в положение да се надяваме на милостта или на брат му, или на Царицата. Или на милостта и на двамата.