Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Не само рицарите получиха своята последна почит. Много редови граждани на Палантас също бяха изгубили живота си. Мъже, защитавали град и семейство, жени, бранили дома и децата си. Жителите на Палантас изгориха мъртъвците си в съответствие с древния обичай и разпръснаха прахта им в морето, за да се смеси тя с прахта на обичания от тях град.

Астинус записваше всичко така, както се случваше. Беше продължил да пише — разправяха със страхопочитание Естетите — даже когато Бертрем собственоръчно бе стоварил тоягата си върху главата на един любопитен драконид, дръзнал да наруши покоя в кабинета на историка. Продължи да пише, дори когато постепенно осъзна — през тропота, блъскането и влаченето — че Бертрем му запречва светлината.

Историкът вдигна глава и се намръщи.

Бертрем, макар да не бе трепнал пред лицето на врага, побледня като мъртвец и моментално се отдръпна, за да позволи на слънчевите лъчи отново да огреят страницата.

Астинус пак поде работата си.

— Е? — произнесе той.

— Карамон Маджере и… ъмм… един кендер са тук, за да ви видят, господарю. — Дори да му се бе наложило да извести, че е дошъл някой демон от Бездната, едва ли в гласа на Бертрем би могъл да се долови по-голям ужас от този, с който бе произнесъл думата „кендер“.

— Кажи им да влязат — отвърна Астинус.

— И на двамата ли, господарю? — паникьоса се Естетът.

Астинус вдигна навъсено лице.

— Драконидът не е увредил слуха ти, нали, Бертрем? Не си получил някой, например, удар по главата?

— Н-не, господарю — заекна Естетът и заотстъпва с пламнало лице към вратата, без да престава да се препъва в полите на робата си.

— Карамон Маджере и… и Тасъл-д-дел К-кракун-хоф — извести след минутка изнервеният Бертрем.

— Тасълхоф Кракундел — представи се кендерът, като протегна мъничка ръчичка към Астинус, който се здрависа гробовно с него. — А вие сте Астинус от Палантас — продължи Тас, докато вързаната му на опашка коса подскачаше от вълнение. — Срещали сме се и преди, но не си спомняте, понеже още не се е случило. Пък и сега като се замисля, едва ли пак ще се случи, нали, Карамон?

— Да — отговори едрият войн.

Астинус обърна очите си към него и го изучи внимателно.

— Не приличаш на брат си — каза студено. — Но Рейстлин мина през твърде много изпитания, които го белязаха умствено и физически… И все пак в погледа ти има нещо…

Историкът се намръщи озадачено. Не разбираше, а нямаше нищо по лицето на Крин, което той да не разбира в детайли. Постепенно започваше да се ядосва.

Астинус рядко се ядосваше. Само раздразнението му бе напълно достатъчно, за да причини вълна от ужас сред редиците на Естетите. Но сега беше ядосан. Сивеещите вежди се затресоха, устните му се превърнаха в плътна черта, а в очите му се появи такъв блясък, че кендерът нервно се озърна и скорострелно си зададе въпроса дали не бе оставил нещо в коридора отвън, което трябваше да си вземе… веднага!

— Какво става тук? — Историкът стовари ръка върху книгата пред себе си, карайки перото да подскочи, мастилото да се разлее, а Бертрем — който очакваше заповедите му в коридора — да хукне, накъдето му видят очите, доколкото му позволяваха шляпащите сандали. — Има някаква загадка около теб, Карамон Маджере, а аз не мога да понасям загадките! Знам всичко, което се случва по лицето на Крин! Познавам мислите на всяко живо същество! Чета желанията, които имат, направо от сърцата им! И все пак не мога да надникна в твоите очи!

— Тас вече ти каза — изрече невъзмутимо едрият войн.

Той порови из раницата си и измъкна от нея една голяма книга с кожена подвързия, която постави върху писалището пред историка.

— Една от моите е! — погледна бегло към книгата Астинус. Веждите му се сключиха още по-ядно. Когато отново заговори, гласът му се извисяваше дотогава, додето най-после не започна буквално да крещи: — Откъде сте я взели? Никоя от книгите ми не напуска това място без мое разрешение! Бертрем…

— Погледни датата.

Астинус се втренчи изнервено в едрия войн, след което отмести очи към книгата. Изучи датата върху подвързията, готвейки се да изкрещи отново на Бертрем. Вместо това викът просто замря в гърлото му. Той отново прочете написаното. Отпусна се изумено в креслото, гледайки ту Карамон, ту книгата.

— Значи ето какво виждам в очите ти. Виждам бъдещето!

— Бъдещето, което е тази книга — кимна войнът и посочи големия том с мрачна сериозност.

— Бяхме там! — избъбри Тас. — Историята си я бива. Нали разбирате, върнахме се в Утеха, само дето не приличаше въобще на Утеха. Всъщност ми се стори, че сме попаднали на някоя луна, понеже когато активирахме устройството, наистина си мислех за луна и…