Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Застанал си на пътя ми, братко — произнесе студено магьосникът.

— Знам.

— Щом не желаеш да ми помогнеш, отстъпи! — Гласът на Рейстлин беше дрезгав от ярост.

— Не.

— Глупако! Тогава ще умреш! — Последното бе произнесено шепнешком, меко и смъртоносно.

Карамон си пое дълбоко дъх.

— Да — отвърна твърдо, — но този път ще умреш и ти.

Небето над тях се смрачи. Сенките се скупчиха наоколо, сякаш някой полека изсмукваше светлината. Колкото повече намаляваше тя, толкова повече захладняваше и все пак зад гърба си Рейстлин чувстваше как нечие пламтящо присъствие се разраства с всяка изминала секунда. Гневът на Царицата.

Страхът накара вътрешностите му да се сгърчат, стомахът му се сви на топка. Магическите заклинания избликнаха към устата му с вкуса на собствената му кръв. Понечи да ги запрати срещу брат си, ала вместо това се закашля и падна на колене. Думите не бяха изгубени, магията все още му се подчиняваше. След малко щеше да гледа как неговият близнак избухва в пламъци така, както го бе видял да гори някога в Кулата на Върховното чародейство. Само ако можеше да си поеме въздух…

Конвулсиите утихнаха. Заклинанието кипеше отровно в ума му. Той вдигна очи с лице, изкривено в гротескна маска, издигна ръце…

Карамон стоеше на мястото си с меч в ръка. Чертите му изразяваха съжаление.

Съжаление! Погледът на брат му се заби в Рейстлин със силата на хиляди мечове. Да, неговият близнак щеше да умре, но не и с това изражение на лицето!

Магьосникът се подпря на жезъла и стана. Вдигна ръка и отметна качулката, за да може Карамон да види по-добре себе си — собствената си гибел — в студените златни очи.

— Значи изпитваш съжаление към мен, Карамон? — просъска той. — Заекващ, безмозъчен кретен такъв! Ти, който си неспособен да разбереш могъществото, което достигнах, болката, която надмогнах, победите ми? Осмеляваш се да съжаляваш мен ? Преди да те убия — а аз ще те убия, братко, — искам да разбереш с пълна сила, да придобиеш познанието, че смятам да се завърна в света и да стана негов бог!

— Зная, Рейстлин — отговори спокойно Карамон. Жалостта не изчезваше от очите му, просто се беше задълбочила. — Ето защо те съжалявам. Защото видях бъдещето. Знам какво ти предстои.

Рейстлин се втренчи в брат си, заподозрял някаква измама. Над тях червеното небе продължаваше да потъмнява, ала гигантската протегната ръка бе застинала. Усещаше как Царицата се колебае. Беше доловила присъствието на Карамон. Магьосникът съвсем ясно долавяше объркването и страха й. Беглото съмнение, че образът на Карамон може да е поредното, призовано от ада създание, бързо изчезна. Рейстлин пристъпи към брат си.

— Видял си бъдещето? Как?

— Когато ти премина през Портала, магическото поле повлия на устройството и запрати мен и Тас напред във времето.

Очите на Рейстлин сякаш искаха да го погълнат.

— И? Какво ще се случи?

— Ти ще победиш — каза простичко Карамон. — Ще надвиеш не само Царицата на Мрака, но и всички останали богове. Съзвездието ти ще свети съвсем само в небето… поне за известно време.

— За известно време? — магьосникът присви очи. — Кажи ми! Какво ще стане? Кой ме заплашва? Кой ще ме свали от власт?

— Самият ти — отвърна едрият войн с натежал от печал глас. — Ще владееш над един мъртъв свят, Рейстлин. Свят от сива кал, димящи руини и подути трупове. Съвсем сам сред небесата. Ще се опиташ да създаваш, но вече няма да има върху какво да се опреш, така че просто ще изсмучеш живота от звездите, додето най-сетне те не избухнат и не умрат. Така няма да остане нищо — нито край теб, нито в теб.

— Не! — изръмжа Рейстлин. — Лъжеш! Проклет да си! Лъжеш!

Той захвърли жезъла на Магиус и се втурна с изкривени пръсти към брат си. Карамон стреснато насочи меча си към него, ала оръжието падна на земята по знак на магьосника. Той инстинктивно улови търсещите ръце на Рейстлин.

„Може да ги пречупи без усилие — помисли си озъбено магьосникът. — Но не, няма да го стори. Твърде е слаб. Колебае се. Изгубен е. А аз ще узная истината!“

Рейстлин протегна окървавената си длан и я притисна към челото на брат си. Така спомените му щяха да станат негови.

И най-сетне разбра.

Видя костите на земята, овъглените дънери на дърветата, сивата кал и пепел, напуканите камъни, дима, гниещите тела, ликуващата смърт…

Видя се изгубен сред студената празнота, която го притискаше, смазваше го. Гризеше го и се силеше да го погълне. Усещаше как се извива сам около себе си, търсейки храна за тялото и ума — капка кръв, мъничко болка. Ала там нямаше нищо. Никога вече нямаше да има каквото и да било. А той щеше да продължи да се гърчи, да се извива все по-навътре и да открива единствено нищо… нищо… нищо.