Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Карамон се изправи заедно с нея. Главата й се отпусна на рамото му и тя въздъхна уморено.

— Връщаме се при Портала — каза й той.

Кризания не отговори, но се усмихна. Дали го беше чула или се вслушваше в нечий друг глас?

Едрият войн се обърна с лице към Портала. Проходът искреше в далечината като окъпано в многоцветна светлина украшение. Сетне просто си помисли, че се намира близо до него и в същата секунда беше там.

Внезапно въздухът край тях като че се раздели на две. От небето се спусна мълния, каквато никога дотогава не бе виждал. Хиляди пращящи разклонения се забиха в земята и само за миг го обградиха в затвор, чиито решетки означаваха смърт. Не можеше да помръдне. Ужасът го бе парализирал напълно. Дори след като мълнията бе изчезнала, продължи да се вслушва в очакване на гръмотевица, която да го оглуши завинаги.

Ала последва само тишина, тишина и, някъде много далеч, един агонизиращ, пронизителен писък.

Очите на Кризания се отвориха.

— Рейстлин — каза тя. Ръката й се вкопчи още по-силно в медальона.

— Да — отвърна Карамон.

По бузите й се стичаха сълзи. Отново затвори очи и се сгуши в едрия войн. Той продължи напред, вече по-бавно, ала в ума му се бе зародила една обезпокоителна, тревожна идея. Лейди Кризания със сигурност умираше. Пулсът й бе съвсем слаб — туптеше в шията й като на малко птиче. Но все още не беше мъртва. Може би, ако успееше да я пренесе през Портала, щеше да оживее.

Но възможно ли беше да я пренесе, без самият той да се връща?

Карамон я улови по-добре и пристъпи още по-близо до Портала. Или по-скоро той се приближи към него, хвърли се хищно срещу му, уголеми се до естествените си размери, а драконовите глави се взираха към тях с искрящите си очи, разтворили паст, за да ги погълнат.

Все още можеше да вижда какво става от другата страна. Виждаше Танис и Даламар — единият прав, а другият седнал, неподвижни, замръзнали във времето. Щяха ли да му помогнат? Можеха ли да вземат Кризания?

— Танис! — извика той. — Даламар!

Ала дори и да го чуваха, никой от тях не реагира.

Съвсем внимателно остави лейди Кризания върху олюляващата се земя пред Портала. Знаеше, че е безнадеждно. Знаеше го още от самото начало. Би могъл да я отведе обратно и вероятно тя би оживяла. Ала това означаваше, че Рейстлин също щеше да се завърне, да увлече след себе си Царицата и да изправи света пред поредната, този път гибелна катастрофа.

Той също се отпусна върху странната земя. Взе ръката на Кризания. В известен смисъл се радваше, че тя е тук с него. Така поне нямаше да бъде толкова самотен. Допирът до ръцете й го успокояваше… Само ако имаше някакъв начин да я спаси…

— Какво смяташ да правиш с Рейстлин, Карамон? — попита след малко Кризания.

— Ще му попреча да напусне Бездната — отговори безизразно той.

Тя кимна с разбиране, без да изпуска ръката му, втренчила слепите си очи в него.

— Той ще те убие, нали?

— Да — отговори твърдо Карамон. — Но не и преди сам да падне.

Лицето на Кризания се изкриви от болезнени спазми. Тя се размърда:

— Ще те чакам — каза задавено и с отслабващ глас. — Ще те чакам. Когато всичко свърши, ти ще бъдеш моят водач. Ти ще ме отведеш при Паладин. Ти ще ме изведеш от тъмнината.

Тя затвори очи. Главата й се отпусна бавно, сякаш потъваше в мека възглавница. Ала все така стискаше ръката на Карамон, а гръдта й се надигаше и спадаше равномерно. Той провери пулса й. Все още бе жива.

Беше готов да обрече себе си на смърт, беше готов да обрече и брат си на смърт. Беше толкова просто!

Но… имаше ли право да си играе с нейния живот?…

Може би все още имаше време… Може би щеше да успее да я пренесе през Портала и да се върне…

Изпълнен с надежда, Карамон се изправи и понечи да вдигне Кризания. Чак тогава долови някакво движение с периферното си зрение.

Обърна се и видя Рейстлин.

— Влезте, Рицарю на Черната роза — повтори поканата си Даламар.

Пламтящите очи се взираха в Танис, който несъзнателно посегна към дръжката на меча си. В същия миг нечии тънки пръсти докоснаха ръката му, карайки го да подскочи стреснато.

— Не се намесвай, Полуелфе — предупреди го меко мрачният елф. — Ние не го интересуваме. Тук е само заради едно.

Очите от потрепващ пламък се отместиха от него. Светлината на свещите се отразяваше в древната, старомодна, орнаментирана броня, която дори опушена, все още носеше следи от кръвта на лорда — отдавна превърната в прах — и слабите очертания на Розата, символът на соламнийския рицарски орден. Без да издават звук, подкованите ботуши на Сот прекосиха стаята. Оранжевите очи потърсиха и откриха онова, което ги интересуваше в ъгъла — свитото на топка тяло под наметалото на Танис.