Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Дори спокойствието на Карамон сякаш бе на път да се разчупи. Огромните му юмруци се свиваха и разпускаха нервно, потта се стичаше по челото му. Войнът затрепери неудържимо. Мускулите на ръцете му играеха спазматично.

И ето, че Танис най-сетне долови как край него пропълзя някакво странно усещане. Въздухът беше неподвижен, може би прекалено неподвижен. Звуците на битката в града — звуци, които дотогава бяха долитали до него, без дори да си дава сметка, че са там — сега изведнъж престанаха. Дори в самата Кулата шумовете изчезнаха напълно. Думите, които Даламар си мърмореше, замряха на устните му.

Тишината ги покри плътно, както тъмнината в коридора отвън, както злото, витаещо на това място. Капките във водния часовник се спускаха тежко и звукът отекваше толкова отчетливо, че Танис усещаше как с всеки техен удар костите му сякаш се разтърсват. Очите на магьосника се отвориха широко. Той сграбчи черната си мантия с побелелите си пръсти.

Танис Полуелф приближи до Карамон, за да открие, че едрият войн също е посегнал към него.

Двамата заговориха едновременно:

— Карамон…

— Танис…

Войнът отчаяно улови ръката му.

— Ще се погрижиш за Тика, нали?

— Карамон, не мога да ти позволя да отидеш съвсем сам — не го оставяше приятелят му. — Ще дойда с…

— Не, Танис — отвърна твърдо едрият мъж. — Ако се проваля, Даламар ще се нуждае от помощта ти. Предай на Тика… опитай се да й обясниш, че… Кажи й, че я обичам много, толкова много, че… — Гласът му стихна. Не можеше да продължи. Танис го стисна за ръката още по-здраво.

— Зная, Карамон, ще й предам — каза, спомняйки си за писмото, което сам беше написал.

Приятелят му кимна и разтърси глава, за да скрие сълзите си, след което пое дълбоко дъх:

— Кажи довиждане и на Тас. Т-така и не успя да ме разбере. Поне не напълно. — Той опита да се усмихне. — Естествено, първо ще трябва да го измъкнеш от онази летяща цитадела.

— Мисля, че ще разбере, Карамон — отвърна меко Танис.

Драконите нададоха тих писък, съвсем слаб, сякаш идваше от много далече.

Едрият войн се напрегна.

Писъкът се усили, приближи, нарасна. Порталът засия многоцветно. Всяка от драконовите глави блестеше непоносимо.

— Подготви се — предупреди го с несигурен глас Даламар.

— Сбогом, Танис — стисна ръката му за последно Карамон.

— Сбогом, приятелю.

Полуелфът отпусна ръка и отстъпи.

Празнотата се разпадна. Порталът се отвори.

Танис се вгледа в него. Знаеше, че гледа право натам, защото така или иначе не можеше да извърне очи. По-късно обаче, не успяваше да си спомни какво точно е видял. Години по-късно продължаваше да го сънува, ала разбираше за тези сънища, понеже винаги се събуждаше облян в пот. Образът винаги му убягваше, винаги оставаше някъде встрани от съзнаваното, никога не можеше да го улови, да си го представи истински. Тогава лежеше в продължение на часове и се взираше в тъмнината на нощта — разтреперан, ужасен.

Но това щеше да дойде по-късно. Всичко, което знаеше сега бе, че трябваше да спре Карамон! Но не можеше да помръдне. Не можеше да извика. Стоеше вцепенено и наблюдаваше как приятелят му се обръща за последен път и веднага след това изкачва златната платформа.

Драконите нададоха предупредителен писък, изпълнен с триумф и омраза…

Избликна ослепителна, въртелива, помитаща вълна от многоцветна светлина.

А сетне настъпи мрак.

Карамон беше изчезнал.

— Нека Паладин бъде с теб — прошепна Танис, само за да чуе как като някакво дисхармонично ехо се разнася и гласът на Даламар:

— Нека Такхизис, Царицата, бъде с теб.

— Виждам го — каза след няколко безкрайни мига мрачният елф.

Взираше се внимателно в Портала. После се надигна наполовина, за да погледне по-добре. От устата му се отрони болезнено възклицание. В цялото объркване беше забравил за раната си. Той изруга и потъна обратно в креслото с обляно в пот чело.

Танис прекрати неуморното си кръстосване на стаята и застана до Даламар.

— Там — посочи магьосникът през стиснати зъби.

С голяма неохота — все още не беше забравил за неприятния ефект от първия път, когато бе надникнал в Портала, полуелфът отново насочи очи към него. В началото не можа да различи нищо повече, освен празен, опустошен пейзаж, простиращ се под необятно, пламнало небе. Ала сетне разпозна нечия броня, по която играеше червеникава светлина. Видя малка фигура, застанала недалече от Портала. Фигурата държеше меч, беше обърнала лице някъде встрани и чакаше…