Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Ала изведнъж очите отново се рееха пред тях и ги наблюдаваха немигащо.

Полуелфът посегна за меча си — глупав и напълно безполезен жест. Очите останаха на мястото си. Сетне един глас проговори:

— Елате. Оттук.

Една ръка им даде знак.

— Нищо не се вижда! — изруга раздразнено Танис.

В призрачната ръка засия неестествена светлина. Полуелф потръпна. Все пак предпочиташе тъмнината. Но не каза нищо, тъй като Карамон вече се спускаше надолу по витата стълба, взимайки по две стъпала наведнъж. В края им очите, ръката и светлината спряха. Пред тях имаше отворена врата, водеща към стая. От вътрешността на стаята струеше светлина, която отчасти огряваше стълбището вън. Карамон се втурна през вратата, следван от Танис, който забързано я затръшна след себе си, за да попречи на ужасяващите очи да влязат заедно с тях.

Когато се обърна и огледа, най-сетне успя да си даде сметка къде се намираха — лабораторията на Рейстлин. Остана подпрян на вратата и сковано проследи как Карамон се затича напред и бързо коленичи до нечия свита в локва от кръв фигура. Даламар, даде си сметка, разпознал черните одежди. Ала не можеше да стори нищо, не можеше да реагира.

Злото зад вратата отвън почти го задушаваше — прашно, заплашително, старо цели векове. Ала злото тук вътре беше дори още по-непоносимо, беше живо, дишаше, пулсираше. Мразовитият му полъх вееше от подвързаните в нощносиньо томове по лавиците, противната му топлина извираше от по-новите, черни книги със заклинания, чиито корици бяха отбелязани с руна, изобразяваща златен пясъчен часовник. Ужасено огледа стъклениците по масата и забеляза, че от тях го наблюдават измъчени човешки очи. Откри, че едва диша от тежкия мирис на билки, пръст, плесен и рози, а отнякъде се носеше дори тежката воня на опърлена човешка плът.

И ето, че погледът му най-сетне спря върху сиянието, идващо от единия ъгъл на лабораторията. Светлината бе красива и все пак му напомняше съвсем живо за срещата му с Мрачната Царица. Вторачи се в тази светлина почти хипнотизирано. Изглеждаше съставена от всеки цвят, който някога бе виждал и все пак от един-единствен. Докато се взираше към нея, неспособен да помръдне, очарован, прикован от страх, забеляза, че светлината се разпадна и оформи в подобие на пет драконови глави.

Проход! Петте глави излизаха от златна платформа и оформяха с шиите си овална врата. Всяка от главите гледаше навътре с уста, отворена в замръзнал вик. Танис се втренчи в празнотата отвъд овала. Там нямаше нищо, ала нищото сякаш имаше свойството да се движи. Беше едновременно празно и надарено с живот. Инстинктивно разбра накъде води този проход и това знание го смрази до мозъка на костите.

— Порталът — обясни Карамон, забелязал бледното лице и втренчения му поглед. — Ела, имам нужда от помощ.

— Нима ще влезеш там? — прошепна с подивял поглед Танис, изумен от спокойствието на приятеля си. Той прекоси стаята и застана до него. — Карамон, не ставай глупав!

— Нямам избор — отвърна едрият войн с все същото странно изражение на тиха решимост. Полуелфът понечи да заспори, ала Карамон му обърна гръб и отново насочи вниманието си към ранения мрачен елф.

— Видях какво ни очаква в противен случай! — беше всичко, което се задоволи да каже.

Танис преглътна напиращите думи и също коленичи до Даламар. Магьосникът беше успял да се примъкне в седнало положение така, че да бъде с лице към Портала. Отново беше изпаднал в безсъзнание, ала при звука от гласовете им дойде на себе си.

— Карамон! — изрече тихо и протегна ръка към него. — Ти трябва да спреш…

— Знам, Даламар — отвърна войнът. — Знам какво трябва да направя. Но се нуждая от помощта ти! Кажи ми…

Очите на магьосника потрепнаха и се затвориха. Кожата му придоби пепеляв оттенък. Танис сложи ръка на шията му, за да провери дали има пулс. Пръстите му още не го бяха докоснали, когато се разнесе звънтящ звук. Нещо отблъсна ръката му, удряйки се в бронята и отскочи встрани, като издрънча на пода. Полуелф бързо сведе очи и видя там една окървавена кама.

Стреснато се завъртя на пети с измъкнат меч.

— Китиара — прошепна едва чуто Даламар и кимна уморено.

Танис се втренчи към сенките в ъгъла и успя да разпознае очертанията на някакво тяло.

— Разбира се — промърмори Карамон. — Ето как го е убила. — Той вдигна камата. — Само че този път ти се оказа на пътя на оръжието й.

Танис не го чуваше. Плъзна меча в ножницата си и пресече помещението, без да обръща внимание на натрошеното стъкло и свещниците, пръснати по пътя до нея.