Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Гривната! Взеха ми я! — извика полуелфът през стиснати зъби.

— Даламар! — изкрещя гръмовно едрият войн. Викът му отекна в сводестите тавани. — Даламар! Аз съм, Карамон! Братът на Рейстлин! Трябва да се добера до Портала! Мога да го спра! Кажи на Пазителите да се оттеглят, Даламар!

— Може би сме закъснели — прошепна Танис, втренчен в бледните очи, които на свой ред не ги изпускаха от поглед. — Може би Кит е дошла първа. Навярно вече е мъртъв…

— В такъв случай… с нас е свършено — отрони Карамон.

— Проклета да си, Китиара! — изхъхри от болка Даламар. Той залитна назад и притисна с ръка хълбока си, чувствайки как собствената му топла кръв изтича през пръстите му.

По устните на жената войн не се забелязваше и най-малък намек за триумфираща усмивка. На мястото й по-скоро се бе появила уплаха от факта, че ударът не е свършил работа.

„Защо?“ — запита се вбесено тя. По съвсем същия начин беше отнемала живота на не един и двама мъже! Защо трябваше да пропусне точно сега? Пусна ножа на земята, изтегли меча си и замахна.

Острието изсвистя, ала сякаш се блъсна в твърда стена. Лумнаха искри, а магическото поле, което Даламар междувременно бе призовал около себе си, запрати парализираща болка в ръката й. Пръстите й изпуснаха дръжката на оръжието. Китиара изумено улови лакътя си и рухна на колене.

Сега вече мрачният елф имаше шанс да дойде на себе си. Защитното заклинание, което бе призовал, идваше от чистия рефлекс, от годините усилени тренировки. Дори не му се бе наложило да мисли специално за нещо такова. Ала сега вече виждаше съвсем ясно жената пред себе си. Забеляза, че Китиара протяга лявата си ръка към меча, докато трескаво раздвижваше дясната, за да възвърне чувствителността й.

Битката тепърва предстоеше.

Китиара скочи на крака. В очите й гореше неутолимата жажда за кръв, почти похотливата лудост, която я изпълваше всеки път, когато влизаше в двубой. Даламар и преди беше виждал този поглед — но в очите на Рейстлин, отдаден на екстаза на собствената си магия. Мрачният елф преглътна задавящото усещане в гърлото си, за да прогони болката и страха и започна да се концентрира над поредното заклинание.

— Не ме карай да те убивам, Кит — предупреди я, макар само да се опитваше да спечели време, чувствайки как силите му нарастват с всяка изминала секунда. Трябваше да запази поне малко за решаващото сражение! Едва ли щеше да му е от голяма полза, ако спреше Драконовата повелителка на цената на изгубена битка с Рейстлин.

Първата му мисъл бе да повика Пазителите. Отхвърли я почти веднага. Вече бе успяла да мине покрай тях, вероятно с помощта на среднощния камък. Той заотстъпва гърбом и мина съвсем близо покрай писалището от камък, където бяха подредени магическите му предмети. С ъгълчето на окото забеляза проблясък на злато — магическа пръчка. Ако искаше да я използва срещу Кит, се налагаше да освободи защитното заклинание за частица от секундата. По очите й разбра, че тя също го знае. Очакваше именно това от него, пестеше сили и търпеливо го наблюдаваше.

— Излъгали са те, Китиара — произнесе тихо с надеждата, че ще отвлече вниманието й.

— Излъгана от теб! — озъби се тя. После вдигна един разклонен сребърен свещник и го запрати към него. Свещникът отскочи безобидно от защитното поле и падна в краката му. От килима се издигна струйка дим, но огънят изгасна съвсем скоро, удавен в потеклия восък от свещите.

— Не, от лорд Сот — каза Даламар.

— Ха! — присмя му се тя и хвърли една стъклена чаша срещу полето. Стъклените парченца се пръснаха шумно. Последва ги друг свещник. Китиара се беше сражавала и с други магьосници. Знаеше къде е слабото им място. Нещата, които хвърляше нямаха за цел да го наранят, а само да го отслабят, да го принудят да изразходва голяма част от силата си, само за да поддържа полето.

— Защо мислиш откриваш Палантас подготвен? — продължи Даламар, без да престава да се промъква край каменната маса. — Нима го очакваше? Сот ми разкри плановете ви! Разказа ми, че ще атакуваш града и ще се опиташ да помогнеш на брат си! „Когато Рейстлин прекрачи през Портала, увлякъл Мрачната Царица след себе си, Китиара ще е там и ще го посрещне като любяща сестра!“

Жената войн замръзна на място. Острието на меча й се спусна съвсем леко надолу.

— Сот ти е казал това?

— Да — отвърна мрачният елф, долавяйки с облекчение объркването и колебанието й. Болката донейде започваше да отшумява. Позволи си един бърз поглед към раната. Мантията успяваше да спре по-голямата част от кръвта, а и вече не кървеше чак толкова силно.