Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Искам да разположиш Пазители и на върха на Кулата — нареди му мрачният елф.

— Къде по-точно, послушнико?

Даламар помисли малко.

— Вратата, която започва от Пътеката на Смъртника. Точно така, да застанат там.

Очите се затвориха съвсем бавно в знак на съгласие, след което изчезнаха. Даламар се върна в лабораторията, като не забрави да затвори вратата след себе си. Поколеба се. Би могъл съвсем лесно да заложи защитни заклинания и при вратата, заклинания, които никой да не успее да преодолее. Рейстлин често използваше подобна практика, когато се занимаваше с някоя особено трудна магия и не желаеше да бъде прекъсван, още повече, че едно такова вмешателство нерядко водеше до фатални последици. Едно погрешно поемане на дъх в неподходящ момент стигаше да се срути цялата Кула. Даламар продължаваше да се колебае, положил деликатни пръсти върху вратата. Думите бяха на езика му.

Внезапно реши да се въздържи. Можеше да му потрябва помощ. Налагаше се, ако искаше Пазителите да влязат свободно, което не би могло да стане, ако сам няма възможност да отмени заклинанието. Отново прекоси помещението и се настани в удобното кресло, което бе донесъл от личните си покои в желанието си да облекчи поне донякъде изтощителното бдение.

„Ако сам не мога да отменя заклинанието.“ Той потъна в мекия плюш на възглавничките и се замисли за смъртта, замисли се за идеята да умре. Очите му се насочиха към Портала. Изглеждаше както обикновено — петте драконови глави, всяка в различен цвят, загледани към вътрешността му с широко разтворени усти в безмълвен вик на подчинение към своята Царица на Мрака. Както обикновено… Главите бяха замръзнали, а празнотата на Портала не помръдваше — неизменна и спокойна. Или не беше така? Даламар премигна. Може би само си въобразяваше, но му се бе сторило, че очите на драконите бяха започнали да греят със съвсем слаб отблясък.

Размърда се неспокойно. Дланите му се изпотиха и той ги избърса в черната мантия. Смърт, умиране. Дали щеше да се стигне чак дотам? Пръстите му несъзнателно пробягаха по избродираните сребърни руни върху мантията — руни, които можеха да блокират или да намалят въздействието на определени зловредни заклинания. Огледа ръцете си. На едната блестеше красив целебен пръстен с инкрустиран зелен камък — могъщ магически предмет. За съжаление можеше да бъде използван еднократно.

Даламар още веднъж преповтори наум уроците на Рейстлин за това как да определиш дали дадена рана е смъртоносна и се нуждае от незабавно лечение или силата на целебния пръстен би следвало да бъде съхранена за по-късно.

Потрепери. Почти чуваше гласа на своя шалафи , додето с безизразен глас разискваше различните степени на болката. Сякаш отново долавяше допира на студените пръсти, докато с прецизни движения проследяваха части от анатомията му и безмилостно посочваха жизненоважните точки. Ръката му посегна към гърдите, където магьосникът го бе докоснал, прогаряйки завинаги пет гнойни, смърдящи дупки в плътта му. Но най-добре си спомняше очите на Рейстлин — огледални, златни, плоски, смъртоносни.

Даламар се сви още по-навътре в креслото.

„Обгръща ме и ме защитава могъща магия — каза си той. — Имам умения и, макар уменията ми да не струват толкова колкото неговите, шалафи ще се появи през Портала на границата на силите си, ранен, слаб, готов да умре! Ще го унищожа лесно! — Даламар стисна ръце една в друга. — Но защо тогава буквално се задавям от страх?“ — настоятелно попита сам себе си.

И тогава прозвуча звън на сребърна камбанка. Мрачният елф стреснато скочи на крака. Внезапно страхът от въображаемото се бе въплътил в нещо реално и заплашително. Ала заедно с този страх от осезаемото, тялото на Даламар се напрегна, кръвта потече във вените му равномерно, а сенките в ума му се разбягаха. Ето, че отново владееше себе си.

Сребърната камбанка означаваше появата на натрапник. Някой бе преодолял непреодолимата бариера на Дъбравата и стоеше пред входната врата. При обичайни обстоятелства мрачният елф би напуснал лабораторията на секундата, за да се изправи лице в лице с непознатия. Но сега не смееше да изостави дори за миг Портала. Той хвърли към него един поглед през рамо и кимна бавно. Не, не си го беше въобразил, очите на драконите наистина грееха. Дори му се стори, че празнотата отвъд тях за момент се размърда, сякаш по повърхността й бе преминала лека вълна.

Не, не смееше да излезе. Налагаше се да довери сигурността си на Пазителите. Приближи до вратата и се вслуша с наведена глава. Стори му се, че долавя слаби звуци, долитащи някъде отдолу — приглушен вик, звън на стомана. А сетне нищо друго, освен тишина. Почака още малко, като сдържаше гласа си, но не чуваше нищо повече от ударите на собственото си сърце.