Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Усмивката на полуелфа се смекчи и той въздъхна:

— Наистина съжалявам — беше всичко, което успя да измисли и несръчно го потупа по рамото.

Карамон вдигна поглед. Очите му бяха съвсем ясни.

— Не, Танис — поклати глава той. — Още когато ме изпращаше обратно във времето, Пар-Салиан ме предупреди, че се връщам, за да спася една душа. Ни повече, ни по-малко. — Едрият войн се усмихна тъжно. — Тогава си помислих, че говори за душата на Рейстлин. Но сега виждам, че не е така. Имал е предвид моята. — Лицето му придоби напрегнато изражение. — Хайде — каза внезапно, за да смени темата, — достатъчно близо сме. Да опитаме да скочим.

През парцаливите облаци от пушек вече се забелязваше и балконът, който обграждаше най-високата част на Кулата. Танис почувства как при тази гледка стомахът му се свива. Въпреки че беше абсолютно невъзможно, Кулата сякаш се накланяше под тях, докато двамата не помръдваха. До този момент му бе изглеждала огромна, ала изведнъж му се струваше, че се опитва да скочи върху къщичка от пясък от върха на валеново дърво.

За да влоши още повече нещата, цитаделата продължаваше да се приближава. Кървавочервените върхове на минаретата затанцуваха пред очите му, когато цялото летящо укрепление се затресе нагоре, надолу, наляво и надясно.

— Скачай! — извика Карамон и полетя надолу.

Точно пред Танис се завъртя внезапна вихрушка от дим и едва не го ослепи. В същия миг отнякъде изникна огромна черна колона и се втурна право към него. Въпросът беше дали да остане и да бъде премазан или да скочи. Избра второто. Докато летеше, чу как над него се разнесе протяжен скърцащ звук и грохот. Падаше в нищото, димът се усукваше около него, след което разполагаше едва с част от секундата, за да се подготви за сблъсъка с внезапно изникналия изпод краката му балкон.

Приземи се разтърсващо, като почти си отхапа езика при силния сблъсък. За момент остана вцепенен и без да успее да си поеме въздух. Дойде на себе си тъкмо навреме, за да се свие на топка и да прикрие главата си, когато заваля истински порой от натрошени камъни.

Миг по-късно беше на крака и крещеше:

— Север! На север!

Съвсем слабо, но отчетливо, откъм върха на цитаделата се чу тихичък гласец:

— Север! Север! Север! Трябва да се насочим на север!

Стържещият грохот понамаля. Танис предпазливо вдигна глава. Цитаделата най-сетне бе поела по новия си курс и в момента се носеше с тромаво поклащане право към двореца на лорд Амотус.

— Добре ли си? — попита Карамон, докато му помагаше да се изправи.

— Да — отвърна разтреперано полуелфът. Избърса кръвта от устата си. — Но си прехапах езика. Ужасно боли!

— Единственият път за надолу е оттук — поведе го едрият войн.

Известно време следваха извивката на Пътеката на Смъртника, след което се озоваха пред арка, вградена в каменната стена на Кулата. Неголямата дървена врата беше заключена.

— Нищо чудно да има пазачи — предупреди Танис, забелязал, че Карамон се готви да разбие вратата с рамо.

— Да — съгласи се приятелят му и се затича. Блъсна се във вратата с цялата си тежест така, че дървото изстена и полетяха трески. Железните пречки обаче я удържаха. Той потърка рамо и се отдалечи, без да я изпуска от очи. После отново се засили. Този път вратата поддаде с оглушителен трясък и влетя навътре заедно с него.

Танис се хвърли вътре и полудяло зашари с очи, докато откри Карамон на земята сред разпръснатите дървени парчета. Канеше се да му подаде ръка, за да се изправи, когато замръзна втренчено.

— В името на Бездната! — изхълца задавено. Карамон сръчно скочи на крака.

— Да — каза предпазливо. — И преди съм си имал работа с тези. — Точно пред тях се рееха два чифта безплътни очи, греещи със собствена, зловеща светлина. — Не им позволявай да те докосват — произнесе бързо. — Изсмукват живота направо от костите.

Очите заплуваха по-близо. Едрият войн бързо пристъпи пред Танис:

— Аз съм Карамон Маджере, брат на Фистандантилус — каза тихо. — Познавате ме. Виждали сте ме и преди, във времена, които отдавна са отминали.

Очите се поколебаха. Танис усещаше почти физически изпитателните им погледи. Вдигна ръка съвсем бавно. Светлината от очите на Пазителите се отрази в сребърната гривна на китката му.

— Аз съм приятел на вашия господар Даламар — заяви, като се опитваше да овладее потрепването в гласа си. — Той ми даде тази гривна. — Изведнъж почувства как нещо хладно се докосва до ръката му. Възкликна ужасено, когато болката сякаш го прониза до самото сърце. Сетне залитна и може би щеше да падне, ако Карамон не го бе уловил.