Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Нищо.

Даламар въздъхна. Пазителите се бяха справили. Напусна мястото си при вратата и приближи до прозореца, за да надникне, ала не успя да различи нищо. Димът беше гъст като сутрешна мъгла. До него долетя отдалечен грохот, но най-вероятно беше просто експлозия. Откри, че все пак се пита кой ли е бил там долу. Може би някой драконид, жаден за още смърт, за още плячка? Нищо чудно някой от тях да бе успял да премина през…

Не че имаше значение, помисли си студено. Когато приключеше тук, щеше да отиде и да разбере сам…

— Даламар!

При звука от този глас сърцето му прескочи едновременно от страх и надежда.

— Предпазливост, предпазливост, друже мой — прошепна сам на себе си. — Тя предаде брат си. Предаде теб. Не й се доверявай.

И все пак, докато бавно прекосяваше лабораторията и се насочваше към вратата, ръцете му трепереха.

— Даламар! — прозвуча отново задавеният й от ужас и болка глас. Разнесе се глух тропот, а сетне и звукът от нечие тяло, което се плъзгаше надолу по вратата. — Даламар — извика отслабнало тя.

Ръцете му бяха върху бравата. Зад гърба му очите на драконите вече грееха в червено, бяло, синьо, зелено, черно…

— Даламар — произнесе съвсем тихо Китиара. — Дойдох… да ти… помогна.

Магьосникът отвори вратата съвсем бавно.

Китиара лежеше на пода в краката му. При вида й елфът шумно си пое дъх. Дори някога да бе носила ризница, сега тя бе разкъсана от нечии нечовешки ръце. Виждаше съвсем ясно следите от нокти по кожата й. Плътно прилепналите черни дрехи също бяха раздрани и висяха на парцали, разкривайки здравата, загоряла кожа и заоблената гръд. От една рана на крака й се стичаше кръв, кожените й ботуши бяха превърнати в дрипи. Ала независимо от всичко Китиара гледаше към него с ясни очи, очи, в които нямаше страх. В едната си ръка все още стискаше среднощния скъпоценен камък, даден й от Рейстлин, за да прекоси Дъбравата необезпокоявана.

— Бях силна, но едва не изгубих живота си — прошепна, а устните й се раздалечиха в лукавата усмивка, която мигом накара кръвта да забучи в ушите му. Тя протегна ръка. — Дойдох за теб. Помогни ми да се изправя.

Мрачният елф се наведе и внимателно вдигна Драконовата повелителка. Тя залитна към него. Усещаше как тялото й трепери и поклати глава при мисълта за отровата, която се бе вляла в кръвта й. Обви ръка около нея и почти я внесе в лабораторията.

Изведнъж Китиара натежа, а очите й се обърнаха.

— О, Даламар — промърмори тихо и сякаш изгуби съзнание.

Той я прегърна, главата й легна на гърдите му и тя въздъхна облекчено.

Усещаше аромата на косите й — странна смесица от парфюм и стомана. Тялото й потръпваше. Прегърна я по-силно. Жената отвори очи и ги вдигна към него:

— Вече се чувствам по-добре — прошепна. Ръцете й се спуснаха…

Беше твърде късно. Видя как кафявите очи заблестяха. Твърде късно забеляза как изкривената усмивка се превърна в гримаса. Твърде късно усети как едната й ръка помръдна отсечено, а бързата болка от ножа го прониза и като че ли изпълни цялата вселена…

— Е, успяхме — извика Карамон, докато се взираше през ръба на порутения вътрешен двор към върховете на дърветата.

— Да, поне дотук — измърмори Танис. Дори и от тази височина усещаше студената омраза и жажда за кръв да се надига към тях, да протяга ледени пръсти в опит да ги повлече след себе си. Полуелфът потрепери и насочи поглед към тъмните форми на Кулата. — Ако успеем да се приближим достатъчно — извика към Карамон, за да надмогне шума от брулещия вятър, — можем да скочим на парапета около върха.

— Пътеката на Смъртника — отвърна мрачно едрият войн.

— Какво?

— Пътеката на Смъртника! — приближи се Карамон, като внимаваше къде стъпва и се взираше напрегнато към разлюляния океан от върхове на дървета под тях. — Там е стоял злият маг, когато проклел Кулата. Поне така твърдеше Рейстлин. Оттам е скочил.

— Радостно местенце — измърмори под нос Танис. Навлязоха сред по-гъсто стелещ се дим. Полуелфът опита да не мисли твърде много за онова, което се случваше в този момент из града. Вече беше забелязал пожара при Храма на Паладин. — Нали знаеш — хвана той Карамон за рамото, — че е твърде вероятно Тасълхоф като нищо да забие цитаделата право в Кулата?

— Щом стигнахме толкова далече — отговори тихо едрият войн, — боговете трябва да са с нас.

Танис мигна, зачуден дали е чул правилно.

— Хич не ми звучиш като стария добродушен Карамон — рече ухилено.

— Този Карамон отдавна го няма, Танис — отвърна равнодушно приятелят му, без да изпуска Кулата от очи.