Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Ще стигнем до няколко минути — каза полуелфът и се подпря уморено на перваза на прозореца. — Но май имаме достатъчно време, за да ми разкажеш какво става тук.

— Трудно е за вярване — каза тихо Танис, загледан през прозореца. — Дори и онова за Рейстлин.

— Знам — отвърна печално едрият войн. — Самият аз не исках да повярвам в продължение на дълги години. Но когато го видях да стои пред Портала, когато чух какво смята да причини на Кризания, най-после осъзнах, че злото окончателно е разяло душата му.

— Прав си, че трябва да бъде спрян. — Полуелфът го улови за ръката. — Но значи ли това, че ти трябва да влезеш в Бездната? Даламар е в Кулата. В момента го очаква пред Портала. Без съмнение двамата ще успеете да го спрете. Не е необходимо да се нагърбваш лично…

— Не, Танис — поклати глава Карамон. — Не забравяй… По някакъв начин Даламар се е провалил. Нещо му е попречило. — Карамон свали раницата си и измъкна Хрониките .

— А може би ще успеем да стигнем дотам, за да се намесим навреме — предположи полуелфът, чувствайки колко е странно да говориш за бъдеще, което вече се е случило.

Карамон обърна на страницата, която беше отбелязал, огледа бързо написаното и рязко си пое дъх.

— Какво има? — попита Танис и се наведе, за да погледне. Карамон бързо затвори книгата.

— Да, нещо му се случва, това е сигурно — измърмори едрият войн. Избягваше очите на приятеля си. — Китиара го убива.

Даламар седеше съвсем сам в лабораторията на върха на Кулата на Върховното чародейство. Пазителите — и живите, и мъртвите — стояха мълчаливо по местата си… в очакване.

От мястото си мрачният елф виждаше горящия Палантас. Оттук му се бе удало да наблюдава съвсем ясно постепенното напредване на битката. Беше видял нахлуването на лорд Сот, провала на рицарите и въздушната атака на драконидите. През цялото време битката между драконите в небесата не секваше. Кръвта на създанията валеше като дъжд над улиците на града.

Малко преди пушекът от сражението окончателно да затули гледката, Даламар бе забелязал, че цитаделата се насочва към него, макар да се движеше бавно, понякога неуверено, а веднъж дори сякаш промени решението си и понечи да се отправи в обратната посока към планините. Мрачният елф озадачено проследи движението й, като през цялото време се чудеше какво ли можеше да значи това. Нима Китиара смяташе да се добере до Кулата по този начин?

За момент почувства как страхът сграбчва сърцето му в ноктестите си лапи. Можеше ли цитаделата да прелети над Дъбравата Шойкан? Да, осъзна изведнъж, разбира се, че да! Той сви ръце в юмруци. Но защо не бе предвидил тази възможност? Отново се загледа през прозореца, проклинайки дима, който все така не му позволяваше да види ясно случващото се. Пред очите му цитаделата отново промени посоката и се залута из небето, като пияница, който търси къде да се просне, за да поспи.

Продължаваше да се носи към Кулата, но със скоростта на охлюв. Какво ставаше тук? Възможно ли беше онзи, който я управлява, да е ранен? Втренчи се изпитателно към съоръжението, като се опитваше да прецени по-добре. Секунда по-късно покрай прозореца мина плътен черен облак и напълно закри гледката. Мирисът на горящ катран и кълчища беше непоносим. Складовете, даде си сметка той. Тъкмо се канеше да се извърне от прозореца с проклятие на уста, когато погледът му бе привлечен от една обхваната от огъня постройка — Храмът на Паладин. Дори и през дима заревото бе впечатляващо. Можеше съвсем ясно да си представи как навярно в този миг свещенослужителите с бели мантии изтребват враговете си, същевременно отправяйки горестни молитви към Паладин.

Даламар се усмихна мрачно и поклати глава, докато бързо подминаваше огромната каменна маса, отрупана с бутилки, чаши и различни стъкленици. Беше разчистил набързо по-голямата част от бъркотията, за да направи място за книгите и свитъците със заклинания и магическите си предмети. Хвърли поглед към тях, може би за стотен път, за да се увери, че всичко е готово за решителния миг и продължи нататък, покрай подвързаните в нощносиньо книги на Фистандантилус, следвани от рафтовете с томовете на Рейстлин — с черни подвързии. Когато стигна до вратата на лабораторията, Даламар я отвори и произнесе една-единствена дума в тъмнината навън.

Почти незабавно в мрака загоряха две очи. Призрачното тяло на създанието се мержелееше пред него, сякаш брулено от немилостиви магически ветрове.