Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Защо? — вдигна подигравателно вежди Китиара. — Защо би ме предал в ръцете на един мрачен елф?

— Защото те желае, скъпа моя — отговори простичко Даламар. — Желае те по единствения начин, по който би могъл да те има…

Китиара почувства как ужасът внезапно я пронизва до дъното на душата. Много добре си спомняше онази особена нотка в глухия глас на неумрелия рицар. Спомняше си и че именно той я беше посъветвал да атакува Палантас. Гневът започна да я обзема съвсем бавно. Тя потрепери конвулсивно.

„Раните ми са отровени“ — осъзна с горчивина, като погледна към дългите белези по ръцете и краката си, спомняйки си още веднъж за създанията, които й ги бяха причинили. Отрова. Лорд Сот. Не можеше да мисли. Вдигна замъглен взор, само за да забележи, че Даламар се усмихва.

Ядосано му обърна гръб, за да скрие обзелите я чувства.

Мрачният елф не откъсваше очи от нея. Приближи още малко до масата, още малко до магическата пръчка, от която се нуждаеше.

Раменете на Китиара се отпуснаха. Тя оброни глава. Държеше отпуснато меча с дясната ръка и придържаше острието с лявата, преструвайки се на тежко ранена. През цялото време чувстваше как силата й се възвръща.

„Нека си мисли, че е спечелил. Ще го чуя в същия миг, в който ме нападне. При първата магическа дума, която измърмори, ще го посека на две!“

Ръката й стисна по-здраво дръжката на меча.

Вслушваше се напрегнато. Не долавяше нищо, освен шумоленето на черната мантия и болезнения начин, по който мрачният елф сдържаше дъха си. Дали всичко това за лорд Сот беше вярно? Ако да, нима имаше някакво значение? Китиара намираше мисълта по-скоро за забавна. Мъжете бяха вършили и по-големи глупости, за да се домогнат до нея. Все още имаше свободата си. Щеше да се разправи със Сот по-късно. Но онова, което Даламар беше казал за Рейстлин, я бе заинтригувало повече. Дали наистина имаше шанс да… победи?

И щеше ли да увлече Мрачната Царица в това измерение? Мисълта я привличаше, но едновременно с това и плашеше.

„Някога ти бях от полза, нали, Царице? — каза си тя. — Някога, когато беше просто една незначителна сянка от тази страна на стъклото. А сега? Сега, когато си силна, какво ще бъде мястото ми в твоя свят? Незначително! Защото ме мразиш и се боиш от мен така, както и аз от теб… А колкото до моя сополив брат — ето че има кой да го посрещне. Даламар! Даламар, който принадлежи на своя шалафи телом и духом. Онзи, който, вместо да го спре, по-скоро ще му помогне да се завърне! Не, скъпи мой любовнико. Нямам ти доверие! Не смея да ти се доверя.“

Даламар забеляза, че Китиара потрепери. Раните по тялото й бяха започнали да посиняват. Без съмнение, започваше да губи сили. Съвсем ясно беше видял как лицето й пребледня, когато спомена името на лорда. Очите й се бяха разширили от внезапен страх. Естествено, разбираше, че е била предадена. Не че имаше някакво значение, не и сега. Не можеше да й има доверие. Не смееше да й се довери…

Ръката на мрачния елф се стрелна назад. Улови магическата пръчка, докато едновременно с това изричаше поредица от заклинателни думи, които трябваше да разтворят защитното поле. В същия миг Китиара се извърна като вихрушка. Беше хванала меча и с двете ръце, за да замахне с всички сили. Ударът със сигурност би обезглавил Даламар, ако точно тогава магьосникът не се бе обърнал, за да използва магическата пръчка срещу нея.

Острието се заби дълбоко през задната част на дясното му рамо и раздроби раменната лопатка, като едва не му отсече ръката. Той изпусна пръчката и изкрещя от болка, ала вече беше успял да освободи магическия разряд. Мълнията на заклинанието прескочи във въздуха помежду им и се стовари право в гърдите на жената. Китиара се сгърчи и отлетя назад. Тялото й се стовари и търколи на пода.

Даламар се приведе над масата, изгубен в невероятен фонтан от болка. Кръвта бликаше на ритмични тласъци от ръката му. За момент остана вгледан в тази кръв — оглупял, без да може да осъзнае напълно смисъла на онова, което вижда, след което уроците по анатомия на Рейстлин постепенно се завърнаха в съзнанието му с пълна сила. Кръвта изтичаше от сърцето му. Щеше да умре до няколко минути. Целебният пръстен беше на пръста на дясната му ръка, наранената ръка. Протегна лявата, докосна го отслабнало и произнесе простичката дума, която трябваше да активира магията му. Сетне изгуби съзнание, а тялото му се свлече на пода и остана да лежи сред локва от собствената си кръв.

— Даламар! — повика го някой.