Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Китиара лежеше по корем с буза, опряна на окървавения под. Тъмните коси закриваха очите й. Очевидно хвърлянето на камата я бе изтощило окончателно. Докато я приближаваше, имаше чувството, че всичките му емоции са се сплели на топка, оформяйки неразбираема каша от желания и омраза. Беше сигурен, че е мъртва.

Ала неукротимата воля, която бе превела единия брат през мрака, а другия през светлината, все още гореше в Китиара.

Тя чу стъпките… на врага си…

Ръката й неуверено потърси дръжката на меча. Вдигна глава и отправи към него очи, в които разсъдъкът бързо изтляваше.

— Танис? — попита объркано. Но къде се намираше? Корабното гробище? Бяха ли заедно тогава? Разбира се! Той се беше върнал за нея! Усмихнато протегна ръка към него.

Танис затаи дъх. Стомахът му се сви на топка. На гърдите й зееше голяма почерняла дупка. Плътта беше изгоряла напълно, отдолу надничаха белите кости. Гледката беше ужасна. Полуелфът отмести поглед, завладян от внезапни спомени.

— Танис! — повика го тя с неясен глас. — Ела при мен.

Сърцето му се изпълни с жалост. Той коленичи до нея и я взе в ръцете си. Тя се вгледа в лицето му… и видя там собствената си смърт. Страхът я овладя. Помъчи се да се изправи.

Ала усилието й дойде в повече. Тя отново се отпусна.

— Ранена… съм — прошепна гневно. — Зле… ли е? — Китиара вдигна ръка и се опита да опипа раната.

Танис свали наметалото си и го уви около изстрадалото й тяло.

— Почивай, Кит — каза внимателно. — Всичко ще бъде наред.

— Проклет лъжец! — извика тя със стиснати юмруци. В този момент, макар дори да не го подозираше, по някакъв начин му напомняше за умиращия Елистан. — Той ме уби! Този подъл елф! — Китиара се усмихна едва доловимо. Усмивката й беше мъртвешка. Танис потрепери. — Но аз се погрижих за него! Вече не може да помогне на Рейстлин. Мрачната Царица ще ги погуби, ще погуби всички!

Тя изстена и се загърчи в агония, вкопчена в Танис. Той я улови по-здраво. Когато пристъпът най-сетне отмина, тя отново повдигна очи:

— Винаги си бил слаб — прошепна с глас, в който се долавяше едновременно презрение и горчив гняв. — Двамата с теб можехме да имаме света.

— Аз имам света, Китиара — отговори спокойно Танис, докато се бореше с погнусата и съжалението в душата си.

Тя поклати ядосано глава и сякаш се канеше да каже още нещо, когато очите й изведнъж се разшириха и се втренчиха непомръдващо към нещо в далечния край на лабораторията.

— Не! — извика във внезапен ужас, какъвто нито мъченията, нито страданието можеха да изтръгнат от нея. — Не! — повтори задавено и подлудено и се сгуши в закрилящите я ръце. — Не му позволявай да ме отведе! Не, Танис! Дръж го далеч от мен! Винаги съм те обичала, Полуелфе. Винаги… съм… те обичала…

Гласът й отслабна до неразбираем шепот.

Той вдигна разтревожено очи. Вратата беше празна. Нямаше никой. Може би имаше предвид Даламар?

— Кой е там, Китиара? Не разбирам…

Ала тя не го чуваше. Ушите й завинаги бяха заглъхнали за словата на смъртните. Единственият глас, който чуваше сега, беше онзи, който щеше да чува във вечността.

Танис почувства как тялото в ръцете му се отпусна напълно. Приглади къдравите й коси назад и потърси по лицето й поне мъничък признак, че смъртта е донесла мир на душата й. Ала то изразяваше единствено ужас — кафявите очи се взираха изплашено, а очарователната крива усмивка се бе превърнала в гримаса.

Той погледна Карамон. Едрият войн поклати глава с пребледняло и мрачно лице. Танис съвсем бавно положи Китиара обратно на пода. Понечи да се наведе и да целуне студеното чело, ала откри, че не би могъл да го стори. Смъртта бе оставила неумолимия си отпечатък върху лицето на жената войн.

Той я покри с наметалото и за момент постоя край трупа й, заобиколен от сгъстяващия се мрак. Сетне долови стъпките на Карамон и почувства ръката му на рамото си.

— Танис.

— Всичко е наред — отвърна рязко полуелфът и се изправи. Ала в ума му продължаваше да отеква предсмъртният й вик:

„Не му позволявай да ме отведе!“

— Радвам се, че сме заедно, Танис — каза Карамон.

Той стоеше пред Портала и се взираше внимателно в него, без да изпуска и най-малкото потрепване на празнотата отвъд. Наблизо беше и Даламар. Бяха го настанили сред възглавниците на собственото му кресло. Ръката му бе превързана грубо, а лицето му бе изкривено от мъчителна болка. Танис кръстосваше неуморно лабораторията. Драконовите глави блестяха толкова силно, че беше трудно да гледаш директно към тях.