Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Как ще го затвори? — попита той, като се опитваше да говори спокойно, макар мъката да разкъсваше сърцето му.

— Не би могъл — отвърна Даламар.

Танис го изгледа недоумяващо и разтревожено.

— Но какво тогава ще спре Царицата?

— Тя не може да използва Портала, освен ако някой не е минал през него преди нея, Полуелфе — отвърна някак раздразнено магьосникът. — В противен случай отдавна щеше да го е сторила. В момента Рейстлин го държи отворен. Ако успее да се върне, тя ще го последва. Смъртта му ще предотврати тази катастрофа.

— Значи Карамон трябва да го убие… собствения си брат?

— Да.

— И той също трябва да умре — промърмори Танис.

— Моли се да стане така! — Даламар облиза напуканите си устни. Болката замъгляваше преценката му, имаше чувството, че всеки момент може да повърне. — Той също не бива да се връща. И макар смъртта от ръцете на Царицата да е твърде бавна и твърде неприятна, повярвай ми, Полуелфе, тя е за предпочитане пред живота в нейна власт.

— Той го е знаел…

— Да, знаеше го. Но светът ще бъде пощаден — отвърна цинично мрачният елф. Той се облегна измъчено в креслото. Здравата му ръка ритмично поглаждаше богато избродираните ръбове на черната мантия.

— Не, не светът, а една душа — започна Танис, когато чу как вратата на лабораторията зад гърба му проскърца.

Даламар се извърна мигновено. Очите му проблеснаха опасно и той посегна към свитъка, който държеше в пояса си.

— Никой не може да влезе — обясни тихо на Танис. — Пазителите…

— Не могат да спрат него — прекъсна го полуелфът, втренчен към вратата. В очите му за миг се бе появил съвсем същият страх, който бе замръзнал в тези на мъртвата Китиара.

Даламар се усмихна мрачно и отново се настани по-удобно в креслото. Не беше необходимо да се оглежда. Смразяващият полъх на смъртта нахлуваше в стаята като нечиста мъгла.

— Влезте, лорд Сот — каза високо той. — Очаквахме ви.

Карамон бе полузаслепен от блясъка, който се промъкна дори през затворените му клепачи. След това тъмнината го обгърна, а когато отвори очи, за момент паниката го връхлетя почти по същия начин, по който се бе почувствал и когато бе ослепял в Кулата на Върховното чародейство.

Постепенно обаче, мракът се вдигна, а очите му започнаха да се нагаждат към зловещата светлина на околността. Всичко наоколо бе обляно в розово, сякаш слънцето току-що е залязло , както го бе описал Тасълхоф. И точно според думите на кендера, земята изглеждаше безкрайна, празна и просната под съвсем същото празно и безкрайно небе. Всъщност и небето, и земята бяха в еднакъв цвят, накъдето и да погледнеше.

С изключение на една посока. Карамон обърна глава към Портала, който вече се намираше зад него. В него се съдържаха единствените цветове сред тази пуста земя. Изглеждаше далечен и незначителен, сякаш отдръпнат в пространството, макар да знаеше със сигурност, че надали се беше отдалечил прекалено много. Приличаше на картина в рамка, окачена на стената. И въпреки че ясно виждаше през него Даламар и Танис, двамата не помръдваха. Съвсем лесно можеха да бъдат взети за част от картината, уловени в мига, принудени да прекарат останалата част от вечността, заключени във въображението на неизвестния си художник.

Обърна им гръб, внезапно зачуден дали пък и те не можеха да го видят така, както той виждаше тях и измъкна меча си. Пристъпи по странната, движеща се земя и зачака своя брат близнак.

Нямаше никакво съмнение, че в една битка между него и Рейстлин най-вероятно щеше да изгуби живота си. Дори отслабен, брат му си оставаше ненадминат магьосник. А и го познаваше достатъчно добре, за да знае, че Рейстлин никога — стига да зависеше от него самия — не би позволил нещата да стигнат дотам, че да се открие напълно. Винаги щеше да има по някое неизречено заклинание. Най-малкото, още пазеше сребърната кама.

„Дори и да умра, целта ми ще бъде изпълнена — помисли си равнодушно. — Силен съм и съм в отлично здраве. Трябва ми само един удар, само едно втъкване на меча в крехкото тяло.“

Поне това можеше да постигне, преди магията на брат му да го попари, както бе попарила някога, много отдавна в Кулата на Върховното чародейство неговото фалшиво копие…

Сълзите се стичаха по лицето му. Опита се да ги преглътне и да отвлече мислите си към нещо друго, освен страха… и тъгата.

Лейди Кризания.

Бедната жена. Карамон въздъхна. За нейно добро се надяваше да е намерила смъртта си бързо… без да разбере…