Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Карамон — започна той, — умолявам те…

Приятелят му го погледна с непроменено изражение — спокойно и мрачно.

Танис примирено сведе глава. Как можеше да спори с човек, чиято непоколебимост бе по-твърда от гранит? Той въздъхна:

— Е, добре. Но как точно възнамеряваш да влезеш? — попита след секунда.

Карамон се усмихна. Много добре знаеше какво се канеше да каже приятелят му и изпитваше благодарност задето така и не се бе осмелил да го произнесе.

Танис посочи Портала:

— От онова, което ми разказа по-рано, излиза, че Рейстлин е трябвало да се обучава с години, за да се превърне във Фистандантилус и да оплете лейди Кризания в плановете си. Но дори и тогава, едва е успял! — Той отмести очи към Даламар. — А ти, мрачни елфе, можеш ли да прекрачиш през Портала?

Магьосникът поклати глава.

— Не. Наистина се иска голямо могъщество, за да прекрачиш този праг. Нямам такава власт и може би никога не ще я притежавам. Но не се тревожи, Полуелфе, не си губим времето. Сигурен съм, че Карамон нямаше да се захваща с това, ако няма нещо предвид. — Сега той насочи вниманието си към едрия войн. — Защото в противен случай всички сме обречени.

— Когато Рейстлин влезе в битка с Мрачната Царица и нейните слуги — каза безизразно Карамон, — ще трябва да се концентрира изцяло върху тях и да изключи всичко друго от вниманието си. Прав ли съм?

— Съвсем вярно. — Магьосникът потрепери и се загърна по-добре със свободната си ръка. — Един погрешен дъх, едно мигване или неправилна стъпка са достатъчни, за да го разкъсат на хиляди парчета и да го погълнат в бездънните си стомаси.

Карамон кимна.

„Как е възможно да се държи толкова уверено? — запита се объркано Танис. И в отговор чу един вътрешен глас: — Това е увереността на човек, който разбира и приема съдбата си.“

— В книгата на Астинус — продължи едрият войн — пише, че Рейстлин също е знаел за състоянието, в което трябва да се намира по време на битката. Ето защо, за да си осигури път за бягство, той отворил Портала предварително. По този начин завръщането му в нашия свят било гарантирано…

— Освен това… без всякакво съмнение… знаел, че когато стане време да се върне, ще бъде твърде слаб, за да може да го отвори сам — промърмори Даламар. — Да, напълно си прав. Ще го отвори. Ще го отвори съвсем скоро. А когато го стори, всеки достатъчно храбър и силен, за да знае какво върши, ще може да прекрачи границата.

Мрачният елф затвори очи и прехапа устни, за да не извика. Беше отказал отварата, която му предложиха срещу болката.

— Ако се провалиш — бе отвърнал на настоятелните молби на Карамон, — аз оставам единствената ни надежда.

„Единствената ни надежда — помисли си Танис — е един мрачен елф. Това е лудост! Не може да се случва.“

Той се приведе над каменната маса и обхвана главата си с ръце. В името на всички богове, колко беше уморен! Цялото тяло го болеше, раните му пулсираха и пареха. Малко преди това бе свалил плетената ризница — струваше му се тежка като надгробна плоча. Ала, макар тялото му да изнемогваше, душата му се чувстваше дори по-зле.

В съзнанието му, подобно на Пазители, прехвърчаха несвързани спомени и се опитваха да го достигнат със студените си ръце. Карамон си открадва храна от чинията на Флинт, докато джуджето му е обърнало гръб, Рейстлин призовава красиви видения за удоволствие на децата от Корабното гробище, Китиара, която се смее и го прегръща, шепнейки нежни думи в ухото му… Сърцето му се свиваше. Болката бе толкова силна, че несъзнателно започна да плаче. Не! Имаше някаква грешка! Не биваше всичко да свършва по този начин!

Пред замъглените му очи заплува някаква книга — книгата на Карамон, поставена върху каменната маса, последният том от историята на Астинус. Или просто това бе един от начините, по които всичко трябваше да свърши? Изведнъж осъзна, че Карамон го наблюдава загрижено. Гневно избърса очи и се изправи с въздишка.

Ала духовете на мъртвите останаха край него, рееха се на границата на възприятията, съвсем близо… съвсем близо до изтерзаното тяло в ъгъла, лежащо под собственото му наметало.

Човек, полуелф и елф наблюдаваха Портала в мълчание. Водният часовник върху полицата над камината продължаваше да отмерва времето. Капките падаха една след друга, ритмично като биещо сърце. Напрежението в лабораторията се беше натегнало дотолкова, че сякаш всеки момент щеше да се огъне и пречупи, да се развихри из стаята в безумна ярост. Даламар мърмореше нещо на елфически. Танис го изгледа остро, боейки се, че магьосникът е изпаднал в делириум. Лицето на мрачния елф беше бледо. Очите му бяха хлътнали дълбоко в ямите си, обкръжени от болезнени пурпурни кръгове. Но не помръдваха. Даламар просто се взираше във въртеливите движения на празнотата отвъд драконовите глави.