Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Мрачният елф се размърда сънливо. Болката моментално се стрелна през тялото му. Той изстена и отчаяно се забори, за да се върне обратно в безопасното убежище на тъмнината. Спомените му започнаха да се възвръщат, а заедно със спомените дойде и страхът.

Страхът най-сетне го накара да дойде на себе си. Опита да се изправи, ала болката отново сгърчи всяко налично нервно окончание в тялото му и едва не го запрати отново в несвяст. Чуваше как счупените кости се търкат една в друга. Дясната му ръка висеше отпусната и безжизнена. Пръстенът беше предотвратил кръвоизлива. Щеше да живее, ала дали това не беше само отсрочка до решаващата среща с шалафи ?

— Даламар! — извика отново гласът. — Аз съм, Карамон!

Магьосникът изхлипа от облекчение. Вдигна глава — движение, което сега изискваше върховно усилие — и погледна към Портала. Драконовите очи грееха още по-силно, а блясъкът сякаш се бе разпространил и по шиите им. Празнотата в центъра на прохода определено се движеше. Усещаше как край него вее горещ вятър, но не успя да определи дали не е от обзелата го треска.

До ушите му достигна шумолене откъм един сенчест ъгъл от другата страна на стаята. Страхът отново го връхлетя, по-силен от всякога. Не! Невъзможно беше да е оцеляла! Като скърцаше със зъби от болка, той обърна глава натам. Облеченото й в броня тяло отразяваше блясъка на драконовите очи. Лежеше неподвижно. Долавяше и мирис на обгоряла плът. Ала този звук…

Даламар уморено затвори очи. Мракът се кълбеше в ума му, заплашвайки да го повлече след себе си. Не, все още не биваше да си почива! Пребори се с болката и отново изплува, зачуден защо ли Карамон не идва. Отново чу виковете му. Какво имаше? Изведнъж всичко му стана ясно — Пазителите! Разбира се, че никога нямаше да му позволят да премине!

— Пазители, чуйте думите ми и се подчинете — започна Даламар, концентрирайки мисли и енергия в едно. Сетне промърмори заклинанията, които щяха да позволят на Карамон да премине през ужасяващите защитници на Кулата и да влезе в лабораторията.

Зад него драконовите глави грееха все по-отчетливо, докато в същото време пред него, в сенчестия ъгъл, нечия ръка посегна към пропития си с кръв пояс и със силата на изтляващия живот се сключи около дръжката на една кама.

— Карамон — произнесе тихо Танис, втренчен в очите, които на свой ред го наблюдаваха неотклонно, — да се махаме оттук. Да се качим обратно по стълбите. Може би има друг път…

— Няма друг път. И не мърдам оттук — отговори упорито приятелят му.

— В името на всички богове, Карамон! Не можеш да се биеш срещу тях!

— Даламар! — извика отново и още по-отчаяно едрият войн. — Даламар, аз…

Очите изчезнаха толкова неочаквано, сякаш някой ги беше издухал.

— Няма ги! — възкликна Карамон и тръгна напред. Танис го спря.

— Това е номер…

— Не. — Приятелят му го повлече напред. — Можеш да доловиш присъствието им, дори и да не ги виждаш. Вече не долавям нищо, а ти?

— Не, но долавям друго! — измърмори Полуелф.

— Само че не тях . И каквото и да е онова, което долавяш, то не се отнася до нас — каза войнът, втурвайки се решително надолу по витото стълбище. В края му ги очакваше друга врата, този път отворена. Тук Карамон спря и внимателно надникна през нея, за да огледа вътрешността на главната част от Кулата.

Беше тъмно, толкова тъмно, че човек имаше чувството, че светлината още не е била създадена, когато е било строено това място. Факлите отдавна бяха изтлели. Нямаше дори прозорци, които да позволят на задимените лъчи на деня отвън да навлязат в Кулата. Внезапно Танис си представи, че пристъпва сред тази тъмнина и изчезва завинаги, че бива засмукан в лакомото зло, въплътено във всеки камък наоколо. Усети как тялото на Карамон се напрегна и едрият войн започна да диша учестено.

— Карамон, какво има?

— Нищо. Просто стоим на ръба на доста дълбока пропаст. Центърът на Кулата е кух. Покрай стената върви стълба. Стаите започват от нея. Ако си спомням правилно, в момента се намирам на тясна площадка. Лабораторията е на два етажа под нас. — Гласът му заглъхна. — Трябва да продължим! Губим време! — Той улови ръката на Танис и продължи малко по-спокойно: — Хайде. Придържай се към стената. Стълбите ще ни отведат право до лабораторията…

— Една погрешна стъпка в тази проклета тъмнина и вече няма да има никакво значение какво замисля брат ти! — обади се приятелят му.

Ала знаеше, че думите му ще останат нечути. Макар да не виждаше нищо в задушаващия безкраен мрак, все пак успя да забележи, че лицето на Карамон е непреклонно изопнато. Чу как едрият войн направи една несигурна крачка напред, като се опитваше да не се отделя от стената. Танис въздъхна и се приготви да го последва…