Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Пред него беше Порталът.

Зад него — Царицата, болката и страданието…

Пред него беше победата.

Като се подпираше изнурено на жезъла на Магиус, тъй изтощен, че едва успяваше да се задържи изправен, Рейстлин мъчително се опитваше да задържи образа на прохода в съзнанието си. Струваше му се, че е изминал хиляди мили, докато се добере до него. Ето, че сега беше близо, вече виждаше искрящите, красиви цветове, цветовете на живота — зелено като тревата, синьо като небето, бяло като облаците, черно като нощта, червено като кръвта…

Кръв. Вгледа се в ръцете си. Бяха покрити с кръв, собствената му кръв. Раните му бяха твърде многобройни, за да се опитва да ги преброи. Беше понесъл удари от боздуган, промушвания с меч, обгаряния от мълнии, бяха го нападали мрачни свещенослужители, зли чародеи, легиони от вампири и демони — всички онези, които служеха на Нейно Мрачно Величество. Черната мантия се вееше около тялото му, превърната в дрипи. Всеки дъх му причиняваше непоносима агония. Отдавна беше престанал да повръща кръв. И макар да кашляше толкова зле, че понякога не можеше да стои на крака, в него вече не бе останало нищо…

И все пак, въпреки всичко, той бе оцелял.

Възторгът пулсираше във вените му. Беше оцелял, беше успял. Беше оживял… на косъм. Но беше оживял. Яростта на Царицата тръпнеше зад гърба му. Чувстваше как земята и небето се сгърчват от гнева й. Беше я победил и вече нямаше никой, който да го предизвика като равен. Никой, освен него.

Порталът блещукаше с милионите си цветове в оформените му като пясъчни часовници очи. Приближаваше. Зад него ядът на Царицата само я правеше още по-невнимателна. Вече не можеше да го спре. Беше на път да избяга от Бездната. Над главата му премина смразяваща сянка. Рейстлин вдигна очи. Небето бе затъмнено от гигантски пръсти, завършващи със заострени кървави нокти.

Магьосникът се усмихна, без да спира да крачи. Беше просто сянка, нищо повече. Ръката й не можеше да го достигне, оставаше й само желанието. Беше отишъл твърде далеч. Царицата бе изостанала, разчитайки, че слугите й ще свършат черната работа вместо нея. Пръстите й щяха да уловят единствено полите на парцаливата мантия в момента, в който прекрачва през прага на Портала и това щеше да бъде фаталната й грешка. Щеше да я увлече след себе си, щеше да я изтегли от Бездната.

А сетне, на негова територия, в неговото измерение, кой щеше да бъде по-силен?

Рейстлин се закашля, ала дори през разкъсващата болка се усмихна — не, ухили се — с тънки, окървавени устни. Нямаше никакво съмнение. Абсолютно никакво.

Притисна гърдите си и забърза напред, подпирайки се на жезъла, измервайки всяка стъпка, всеки дъх, който поемаше с вещината на стар скъперник, треперещ над медно петаче. Битката щеше да бъде славна. Беше негов ред да призове легиони, които да го защитят. Самите богове щяха да го подкрепят, вбесени от вмешателството на Царицата в нормалния ход на пространството и времето. Луните щяха да изпопадат, планетите щяха да изменят орбитите си, звездите — вечния си път. Природните стихии — вятър, въздух, вода, огън — щяха да се преклонят пред волята му.

Порталът се възправяше пред него. Драконовите глави крещяха в безсилен гняв, осъзнали, че не могат да направят нищо, за да го спрат.

Само още една глътка въздух, един непоносим удар на сърцето, поредната стъпка…

Той вдигна закачулената си глава и се закова.

Нечия фигура, която дотогава не бе съзрял, фигура, замъглена от болката, и кръвта, и сенките на смъртта, се възправяше пред него, точно пред Портала, стиснала меч в ръката си. За момент Рейстлин се втренчи в тази фигура в пълно недоумение. Почти веднага през изтерзаното му тяло премина радостна тръпка.

— Карамон!

Той протегна към него разтреперана ръка. Нямаше представа що за чудо е това. Ала неговият брат близнак беше тук, както винаги, когато се нуждаеше от него, готов да влезе в сражение, за да го защити.

— Карамон! — задъхваше се Рейстлин. — Помогни ми, братко.

Изтощението го надмогваше, болката се превръщаше в закон на самото му съществуване. Губеше сили бързо, вече не успяваше да се концентрира. Магията вече не протичаше през тялото му като живак, движеше се лениво, втвърдяваше се като съсирената кръв по раните му.

— Карамон, помогни ми, не мога да ходя…

Ала Карамон не помръдваше. Просто стоеше на мястото си с меч в ръка и с очи, изпълнени със смесица от любов и тъга, и дълбока, изгаряща печал. Печал, която мигом проряза кървавата мъгла и се заби в оголената, изпразнена душа на Рейстлин. И тогава той разбра. Разбра защо бе дошъл неговият близнак.