Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Главата на Рейстлин клюмна, ръката му се свлече от челото на Карамон и се сви в непоносимостта на болката. Знаеше, че видяното е истина, знаеше го с всяка частица от тялото си. Понеже празнотата вече беше там, вътре в него от толкова дълго време. Да, не го беше изсмукала — още не. Ала почти можеше да види собствената си душа — изплашена, самотна, пропълзяла в единия ъгъл на безкрайното нищо.

Магьосникът нададе вик и изблъска брат си от пътя си. Огледа се. Сенките се сгъстяваха. Царицата на мрака вече не изпитваше колебание. Вече събираше силите си.

Наведе глава, опитвайки се да мисли, да концентрира остатъците от гнева си, да разпали пламъка на магията си… Ала дори в това откри постепенна смърт. Ужасен до мозъка на костите си, се опита да побегне. Беше твърде слаб. Направи само крачка и рухна на ръце и колене. Страхът го разтърсваше. Подири помощ, протегна пръсти в напразен опит да я открие…

До него достигна някакъв звук, стенание, хлипове. Ръката му напипа бели дрехи, почувства нечия топла плът!

— Бупу! — прошепна Рейстлин. — Изплака задавено и пропълзя напред.

Тялото на блатното джудже лежеше пред него. Лицето й изглеждаше изсушено, сякаш бе гладувала до смърт, очите й бяха разширени от уплаха. Тя се отдръпна от него.

— Бупу! — извика магьосникът и отчаяно се забори да не я изпусне. — Бупу, не ме ли помниш? Веднъж ми даде една книга. Една книга и един смарагд. — Той затърси из кесиите си и измъкна блестящия зелен камък. — Ето, Бупу. Виж, красиво камъче. Вземи го, пази го! То ще те пази!

Джуджето посегна към смарагда, ала в същия момент пръстите й замръзнаха в смъртта.

— Не! — изкрещя Рейстлин. Почувства ръката на Карамон върху рамото си.

— Остави я на мира! — нареди му дрезгаво едрият войн, като го улови здраво и го отхвърли назад. — Нима вече не й причини достатъчно злини?

Той издигна меча си. Яркият отблясък по острието прониза очите на магьосника. Чак сега успя да види истински, че тялото пред него не принадлежи на Бупу, а на Кризания. Кожата й беше потъмняла и покрита с мехури. Очите й се взираха невиждащо.

Празен… празен. Нищо ли нямаше в него? Да… Все пак имаше нещо. Не беше много, но все пак беше нещо. Душата му беше протегнала ръка. А сам той се протегна и докосна изранената кожа на Кризания.

— Все още не е мъртва — каза той.

— Още не — съгласи се твърдо Карамон. — Остави я на мира! Позволи й поне да умре в мир!

— Ще оцелее, ако я пренесеш през Портала.

— Да, така е — кимна с горчивина брат му. — Както и ти, нали, Рейстлин? Аз ще я отведа, а ти ще ни последваш…

— Пренеси я.

— Не! — поклати глава едрият войн. Сълзите блестяха в очите му. Лицето му бе пребледняло и изкривено от вътрешна болка. Той пристъпи към брат си с издигнат меч.

Рейстлин вдигна ръка. Карамон откри, че не може да помръдне. Мечът замръзна в горещия, едва помръдващ въздух.

— Пренеси я и вземи това със себе си.

Магьосникът се наведе и вдигна жезъла на Магиус. Светлината в кристала на върха му блестеше чисто и силно в настъпващия мрак, разпръсквайки магическото си сияние над тримата. Рейстлин го подаде на брат си. Карамон се поколеба намръщено.

— Вземи го! — отсече магьосникът, усещайки как силите го напускат. Той се закашля. — Вземи го — прошепна, като се бореше за глътка въздух. — Отведи и нея и себе си през Портала. Използвай жезъла, за да затвориш прохода след вас.

Едрият войн го изгледа неразбиращо. Сетне присви очи.

— Не, не се опитвам да те измамя — озъби му се Рейстлин. — Преди съм те лъгал, но не и този път. Опитай. Убеди се сам. Виж, освободих те от задържащото заклинание. Изтощен съм докрай. Ако откриеш, че те лъжа, можеш да ме посечеш. Няма да успея да те спра.

Ръката, с която Карамон държеше меча, беше свободна. Вече можеше да я раздвижи. Без да откъсва очи от брат си, протегна колебливо другата си ръка. Пръстите му докоснаха жезъла и той трепна, очаквайки кристалът на върха да помръкне и да ги потопи в надвисналата, смразяваща тъмнина.

Ала светлината в него не намаля. Пръстите на Карамон се сключиха около жезъла, над тези на Рейстлин. Сиянието огряваше ярко разкъсаната окървавена мантия и опръсканата с кал броня.

Магьосникът пусна жезъла. Изправи се съвсем бавно на крака, като внимаваше да не падне, но го направи сам, без ничия помощ. Жезълът, останал в ръката на Карамон, продължаваше да свети.

— Побързай — произнесе с хладен тон Рейстлин. — Ще попреча на Царицата да ви последва. Ала силите ми са на привършване.