Маргарет Уэйс: Драконите на изчезналата луна

— И съм сигурен, че ще се появят достатъчно хора, които да се заемат с нея — сви рамене Палин.

Внезапно прозрял истината, мрачният елф се вторачи в него.

— Солинари ти е предложил магията и ти си я отказал?

— Отхвърлих твърде много други неща заради нея — обясни магьосникът. — Брака си. Моя живот. Напоследък си мислех, че не си струваше.

Глупако! Думите бяха на върха на езика на Даламар, ала елфът не ги изрече, запази ги за себе си. Нямаше представа къде да отиде, но знаеше, че където и да бе това, едва ли някой щеше да го посрещне с добре дошъл.

Той отново погледна към трите луни.

— Може би някой ден ще ви посетя — рече с ясното съзнание, че това едва ли щеше да се случи някога.

— За нас ще бъде чест — отговори Палин с ясното съзнание, че никога повече няма да види мрачния елф.

— Най-добре да тръгвам — каза Даламар.

— Аз също — съгласи се Палин. — Пътят до Утеха е дълъг.

— Мога да те придружа по магическите коридори — предложи елфът.

— Не, благодаря — отвърна с кисела усмивка Палин. — Няма да е зле да започна да свиквам с ходенето. Сбогом, Даламар Мрачния.

— Сбогом, Палин Маджере.

Елфът произнесе няколко магически думи, усети как закипяха и заискриха от върховете на устните му като чудесно вино и отпи от тях. В следващия миг беше изчезнал.

Палин остана сам и дълбоко замислен. Сетне погледна към луните, които за него сега бяха само това — обикновени луни. Една сребърна и една червена.

После се усмихна и изгубен в мисли по дома, накара краката си да потеглят към него.

Соламнийските рицари разполагаха частите си по укрепленията на Санкшън и започваха забързана работа по поправката на Западната порта и пробойните в стените, отворени по време на изминалата битка. И от лагера на елфите, и от този на рицарите бяха разпратили съгледвачи, които да издирят и заловят Мина. Сребърните дракони непрестанно патрулираха из небето, ала до този момент никой не я бе забелязвал. Драконите обаче бяха донесли новината, че към Санкшън са се устремили вражески сили от Джелек и Палантас. Рано или късно щяха да научат, че градът е паднал, но как ли щяха да реагират? Дали щяха да се обърнат и да побегнат към дома, или щяха да продължат и да се опитат да си го върнат? И дали Мина, лишена от своето богопомазано могъщество, щеше отново да застана начело на войските на Мрачните рицари, или щеше да предпочете да остане незабелязана и да се погрижи за нараненото си достойнство?

Никой нямаше да узнае къде е било погребано тялото на Царицата Такхизис — ако въобще беше погребано. През следващите години не един и двама, тръгнали по пътеката на мрака, неуморно щяха да търсят погребалната й могила, тъй като малко по-късно тръгнаха слухове, че неспокойният й дух е обещал богата награда на онзи, който пръв открие гроба й.

Ала най-дълго се говори за мистерията около случилото чудо се в Храма на Дюъргаст. Хора от всички части на Санкшън, от всички части на Ансалон и света бяха грабнати и докарани насила в храма, за да станат свидетели на триумфалната й поява в света. Вместо това всички бяха видели настъпването на нова епоха.

Онези, които бяха видели с очите си смъртта на Царицата, щяха да запазят образа й завинаги отпечатан в душата си, както нажеженият ръжен жигосва плътта. В началото шокът и болката бяха непоносими, ала с времето отминаваха и се скриваха надълбоко, додето душата и тялото бавно се лекуваха от преживяното.

В началото болката липсваше на някои от тях. Понеже какво доказателство щяха да имат, че всичко това се бе случило в действителност? И за да го направят реално, за да си внушат, че не са се побъркали, тези хора говореха за случилото се, говореха високо и на всеослушание. Други пък предпочетоха да запазят тези мисли за себе си и никога повече да не ги изрекат.

Подобно на живелите преди тях — свидетелите на хаотичните пътувания на Сивия Камък, падането на Истар и Катастрофата — и тези свидетели щяха да предават разказите за чудото от поколение на поколение. За бъдещите поколения на Крин Петата епоха започваше с кражбата на света по време на поражението на Хаос. Ала тази епоха щеше да стане широко известна като Епохата на смъртните в деня, когато Решението на Книгата бе отнело божествения пламък на един и бе приело саможертвата на друг.

Силваношей щеше да бъде положен в Гробницата на героите в Утеха. Това нямаше да остане последният му гроб. Неговата скърбяща майка, Алхана Звезден Бриз, се надяваше един ден да успее да отнесе тялото му обратно в Силванести, ала този ден навярно нямаше да настъпи скоро. В някога красивите земи на елфите се вливаха още минотавърски части и неспирни доставки, които укрепваха позициите им още по-силно.