Маргарет Уэйс: Драконите на изчезналата луна

Чак тогава напред излезе огромен бозак, облечен в златна броня и златна верига около врата си, и един сивак, носещ парадната униформа на главнокомандващ от армията на драконидите. Сивакът даде команда „мирно“. После двамата с бозака отдадоха чест на знамената, а драконидите удариха мечовете в щитовете си. Сивакът заповяда „ходом марш“, армията се изви и се упъти обратно към планините.

По-късно някой си беше спомнил, че голяма група дракониди е превзела град на име Теър. Говорело се също, че специално тези дракониди не обичали особено Мрачните рицари. Дори и в това да имаше нещо вярно обаче, Теър бе доста далеч от Санкшън и оставаше загадка как са успели да пристигнат точно в решителния момент. И тъй като никой повече не видя драконидите, мистерията си остана неразрешена.

Когато стана ясно, че битката за Санкшън е спечелена, повечето от златните и сребърните дракони си заминаха, отправяйки се към Драконовите острови или там, където бяха живели за последно. Преди да отлети, всеки от тях взимаше по малко от пепелта на тотема и я отнасяше със себе си. Заедно сребърните и златни дракони отнесоха всичко, останало от него, въпреки че в пепелта имаше остатъци и от червени, сини, бели, зелени и черни дракони. В края на краищата всички те бяха дракони на Крин.

— Ами ти? — попита Джерард Огледало. — Ще се завърнеш ли обратно при Цитаделата на Светлината?

Джерард, Одила и Огледало стояха пред Западната порта и наблюдаваха изгрева в деня веднага след битката. Слънцето се надигаше величествено. По небето още се виждаха ярки червени, оранжеви и тъмновиолетови нишки, които изсветляваха все повече, додето денят полека прогонваше нощта. Сребърният дракон погледна слънцето, сякаш можеше да го види със слепите си очи. Сетне обърна глава към рицаря.

— Цитаделата повече не се нуждае от защитата ми. Мишакал ще се погрижи за храма. Колкото до мен, аз и моята водачка решихме да обединим сили.

Джерард се обърна объркано към Одила, която кимна.

— Напускам Ордена — каза тя. — Лорд Тасгол прие оставката ми. Така е най-добре, Джерард. Рицарите едва ли ще се чувстват особено комфортно, ако остана сред редиците им.

— Какво ще правите? — попита младият войн.

Бяха преживели толкова много и никак не бе очаквал, че ще се разделят така внезапно.

— Царица Такхизис може да е мъртва — рече сериозно Одила, — ала мракът остава. Минотаврите са превзели Силванести. Със сигурност няма да се задоволят само с тези земи и ще пожелаят още. Двамата с Огледало решихме да обединим сили. — Тя потупа дракона по шията. — Сляп дракон и човек, който съвсем наскоро е прогледнал, страхотен отбор, какво ще кажеш?

Джерард се усмихна.

— Ако сте се отправили към Силванести, нищо чудно отново да се натъкнем един на друг. Ще се опитам да спомогна за създаването на съюз между Ордена и елфите.

— Наистина ли вярваш, че Съветът на рицарите ще се съгласи да помогне на елфите да възвърнат земите си? — попита скептично Одила.

— Не зная — сви рамене той, — но съм дяволски сигурен, че ще ги накарам да го обмислят. Първо обаче имам някои задължения. В гробницата в Утеха има една счупена ключалка. Обещах да я поправя.

Помежду им се настани неловка тишина. Имаше твърде много за казване, а нямаше как да го изкажат. Огледало повя с крилата си, показвайки съвсем ясно, че няма търпение да потеглят. Одила схвана намека.

— Сбогом, Царевичко — рече с широка усмивка.

— Прав ти път — ухили се в отговор Джерард.

Одила се наведе и го целуна по бузата.

— Ако някога отново решиш да се изкъпеш гол в някой поток, първо се увери, че съм наблизо.

Тя възседна сребърния дракон. Той склони сляпата си глава в поздрав, разпери криле и грациозно полетя във въздуха. Одила помаха.

Джерард й махна в отговор. Остана загледан след тях, докато ставаха все по-малки, и остана още дълго, даже когато вече бяха изчезнали от погледа.

И други се сбогуваха през същия ден. Сбогуване, което щеше да продължи през по-голямата част от вечността.

Паладин беше коленичил на арената и наблюдаваше Силваношей. Той затвори взрените в нищото очи на елфа. Почисти кръвта от лицето му и се постара да прибере доколкото можа ръцете и краката му. Паладин бе уморен. Не беше навикнал на болките, неудобствата и нуждите на това смъртно тяло, на променливите му настроения: съжаление и тъга, гняв и страх. Загледан в лицето на мъртвия крал на елфите, Паладин виждаше обещанието на младостта. Сега всичко това беше изгубено, пропиляно. Реши да почине за миг. Избърса потта от челото си и се зачуди как ли с толкова тъга и така натежало сърце би могъл да продължи напред. Как щеше да се справя сам оттук нататък?