Маргарет Уэйс: Драконите на изчезналата луна

Усетил нечие внимателно докосване по рамото си, той се обърна и видя до себе си красива лъчиста богиня. Тя му се усмихна, ала в усмивката й имаше тъга, а в очите й искряха сълзи.

— Аз ще отнеса тялото на младия крал обратно на майка му — каза Мишакал.

— Тя не видя как той умира, нали? — попита Паладин.

— Поне това й бе спестено. Освободихме всички, които Такхизис бе довела насила тук, за да наблюдават триумфа й. Алхана не видя как синът й умира.

— Кажи й — рече тихо Паладин, — че е умрял като герой.

— Ще го сторя, любими.

Целувка, едва доловима като докосването на бяло перце, се докосна до устните на елфа.

— Не си сам — каза му Мишакал. — Съпруже мой, винаги ще бъда с теб, никога няма да те оставя.

Искаше му се да е така, копнееше думите й да бяха верни. Ала сега помежду им зееше огромен океан и сам виждаше как се разраства с всеки изтекъл миг. Богинята стоеше на брега, а той се бореше сред вълните, които го отнасяха все по-надалеч.

— Какво стана с душите на мъртвите? — попита той.

— Свободни са — отвърна със странно далечен глас тя. Едва успяваше да я чуе. — Свободни да продължат пътуването.

— Някой ден и аз ще се присъединя към тях, любов моя.

— Тогава ще се срещнем — обеща му тя.

Тялото на Силваношей изчезна, отнесено от облак сребриста светлина.

Паладин остана съвсем сам в мрака. Чака дълго. Сетне пое през тъмната арена и се упъти навън, към света.

Децата на боговете — Нуитари, Лунитари и Солинари — влязоха в бившия Храм на Сърцето. Тялото на чародея Даламар все още стоеше на една от пейките и се взираше в безкрайността.

Боговете на магията заеха местата си пред притъмнелия, изоставен олтар.

— Нека чародеят Рейстлин Маджере се приближи.

— Рейстлин изникна от мрака на руините. Подгъвът на мантията му от черна коприна опираше в пръснатите парчета кехлибар по пода. Все още не се бе намерил никой, достатъчно безстрашен, че да се осмели да навлезе в прокълнатия храм и да се докосне до останките от саркофага на Златна Луна. Магьосникът дори не им обърна внимание. Краката му стъпваха върху кехлибара и го разтрошаваха.

В ръцете си Рейстлин държеше тяло, увито в бяло.

— Духът ти е свободен — каза сурово Солинари. — Твоят брат близнак те очаква. Обеща да напуснеш този свят и трябва да спазиш обещанието си.

— Нямам намерение да оставам тук — отвърна магьосникът. — Зная, че както брат ми, така и някогашните ми спътници ме очакват.

— Значи са ти простили?

— Или аз съм им простил? — отговори спокойно Рейстлин. — Въпросът е между приятели и не ви засяга. — Той се загледа към тялото в ръцете си. — Но това ви засяга.

Той положи тялото на своя племенник в краката на боговете. Сетне отметна качулката си и се взря в тримата пред себе си.

— Имам една последна молба към вас — каза. — Върнете Палин към живот. Върнете го на семейството му.

— И защо ни е да го правим? — попита надменно Лунитари.

— Поел е по пътеката, която някога следвах и аз — рече Рейстлин. — Накрая сам видя грешката си, но не доживя да я поправи. Ако му дадете шанс, ще съумее да се върне обратно и да открие пътя за дома.

— Нещо, в което ти не успя — каза внимателно Лунитари.

— Нещо, в което не успях — съгласи се магьосникът.

— Братя? — обърна се Лунитари към Солинари и Нуитари. — Какво казвате вие?

— Аз казвам, че имаме да решаваме и друг въпрос — отговори Нуитари. — Нека чародеят Даламар се приближи.

Тялото на елфа си оставаше седнало на пейката, ала точно зад него стоеше духът му. Даламар пристъпи предпазливо и напрегнато напред.

— Ти ни предаде — изрече обвинително Нуитари.

— Ти се съюзи с Такхизис — каза Лунитари, — а ние едва не изгубихме единствения шанс, който имахме, за да се върнем в този свят.

— Ти предаде нашия последовател Палин — добави строго Солинари. — И го уби по нейна заповед.

Даламар огледа бляскавите богове един по един и когато заговори, гласът му бе тих и изпълнен с горчивина.

— Как изобщо бихте могли да ме разберете? Как бихте разбрали какво е да чувстваш, че си изгубил всичко?

— Може би — рече Лунитари — разбираме по-добре, отколкото си мислиш.

— Какво да бъде сторено с него? — попита Лунитари. — Ще му бъде ли върнат животът?

— Не си правете труда, освен ако заедно с него не ми върнете и магията — намеси се Даламар.

— Аз казвам да не го правим — каза Солинари. — Той използваше душите на умрелите, за да практикува черното си изкуство. Не заслужава милостта ни.