Маргарет Уэйс: Драконите на изчезналата луна

— Саргас! — прошепна Галдар.

Той стисна кървящия чукан, останал от ръката му, падна на колене и сведе глава. Рогата му докоснаха земята.

— Изправи се, Галдар — отекна гласът на бога. — Доволен съм от теб. Когато беше в нужда, ти се обърна към мен.

— Благодаря ти, велики Саргас — отвърна минотавърът, като най-после се осмели да се изправи и го погледна колебливо.

— В замяна на твоята вярност ще те възвърна към живот — изрече богът. — Ще имаш отново и живота си, и ръката, с която държиш меча.

— Не и ръката ми, велики Саргас — отвърна умолително Галдар, усещайки остра болка в гърдите. — Приемам живота и ще живея, за да те славя, ала ръката ми я няма, а и аз не я искам повече.

Богът изглеждаше недоволен.

— Народът на минотаврите най-после отхвърли оковите, които ни пречеха толкова дълги векове. Най-сетне ще напуснем островите, нашия затвор, и ще пристъпим на континента, на който по право принадлежим. Нуждая се от храбри войни като теб, Галдар. И се нуждая от тях цели, а не осакатени.

— Благодаря ти, велики Саргас — рече смирено минотавърът. — Но ако нямаш нищо против, ще се науча да се бия и с лявата ръка.

Зачака напрегнато богът да стовари гнева си върху него. След като известно време не чу нищо повече, той отново рискува един бърз поглед.

Саргас се усмихваше. Вярно, че с известна неохота, но все пак се усмихваше.

— Нека бъде както искаш, Галдар. Свободен си да определяш собствената си воля.

Минотавърът въздъхна дълбоко от облекчение.

— За което, велики Саргас — произнесе той, — ти благодаря от сърце.

Галдар премигна и надигна муцуна от мокрия пясък. Нямаше спомен нито къде се намира, нито какво можеше да е търсил на земята. Може би беше решил да подремне, но пък в средата на деня? Навярно Мина се нуждаеше от него. Сигурно щеше да се ядоса, ако откриеше, че мързелува. Минотавърът скочи на крака и инстинктивно посегна за меча на кръста си.

Мечът му не беше на мястото си. Нито пък ръката, с която се бе опитал да го докосне. Вместо това тя лежеше отрязана в пясъка пред него. Галдар погледна първо към нея, после към обичайното й място и спомените му тутакси се завърнаха.

Чувстваше се здрав и единственото нещо, което не бе на мястото си, бе само ръката на пясъка. Чуканът й беше заздравял. Всички богове си бяха отишли. Наоколо не се виждаше никой освен падналия крал и странния младолик елф с очи на възрастен.

Съвсем бавно и доста неумело Галдар вдигна меча с лявата си ръка. Премести колана си така, че оръжието вече да се пада откъм нея, и след няколко неуспешни опита успя да върне острието в ножницата. Новият начин му се струваше неудобен и неестествен, ала нямаше друг избор, освен да свикне с положението на нещата. Този път щеше да се справи, каквото и да му костваше.

Въздухът вече не беше толкова топъл, колкото си го спомняше. Слънцето тъкмо се скриваше зад върховете на планината, а сенките се протягаха към настъпващата нощ. Налагаше се да побърза, ако искаше да я намери. Трябваше да излезе от тук, докато все още разполагаше с достатъчно светлина, за да вижда къде стъпва.

— Ти си верен приятел, Галдар — каза Паладин, когато минотавърът го подмина.

Галдар изсумтя, но не спря. Следваше стъпките й, следваше кръвта на нейната мъртва царица.

От любов към Мина.

Битката за Санкшън не продължи дълго. До настъпването на нощта градът бе свалил оръжие и вероятно капитулацията му би настъпила още по-отрано, ако въобще се бе появил някой, склонен да вземе това решение.

Напразно Мрачните рицари и техните войници викаха името на Мина. Тя нито отговаряше, нито идваше. Накрая на всички стана ясно, че водачката им я няма. Някои бяха горчиво разочаровани, други — гневни. Всички се чувстваха предадени. Знаейки, че ако преживеят битката, така или иначе ще бъдат екзекутирани или хвърлени в затвора, неколцина решиха да се сражават. Повечето се биеха главно защото напредващата армия ги притискаше тук или там.

Други бяха решили да послушат съвета на Галдар и да потърсят убежище из пещерите в планината. Тъкмо те се бяха натъкнали на войската на драконидите. Мислейки, че отново са намерили силен съюзник, Мрачните рицари се бяха подготвили да преустановят отстъплението и да завземат града наново. Изумлението им, когато драконидите ги бяха връхлетели, избивайки всеки по пътя си, бе неимоверно, ала и не особено продължително.

Кои бяха тези странни дракониди и защо се бяха притекли на помощ на елфите и рицарите, никой никога нямаше да узнае. Армията им така и не навлезе в града. Вместо това драконидите изчакаха пред стените, додето не се увериха, че флагът на Мрачните рицари на Нерака е свален и на негово място се издигат знамената на Квалинести, Силванести и Соламния.