Маргарет Уэйс - Драконите на изчезналата луна

За пръв път Галдар ставаше свидетел на истинската мощ на Царица Такхизис. Със страхопочитание бе проследил как арената се изпълва с хора, превърнати в затворници изневиделица и доведени тук, за да станат свидетели на победоносното й навлизане в измерението на смъртните. Гледаше поразено към драконовата форма, която в този момент бе възприела, към огромния размах на крилете, закриващи всяка надежда, готови да увлекат целия свят във вечна нощ.

Даде си сметка колко много е подценявал богинята досега и душата му сама пожела да падне на колене пред нея. Минотавърът бе просто един разбунтувал се роб, глупаво решил, че би могъл да заеме нещо повече от собственото си място в живота. Но бе научил своя урок. Щеше да остане роб завинаги, даже и след смъртта. И можеше да приеме съдбата си, понеже тук, в присъствието на Мрачната царица, пред нейните могъщество и величие разбираше, че не е заслужил нищо повече.

Ала не и Мина. Мина не беше родена да бъде робиня, а да властва. Вече бе доказала себе си и своята вярност. Беше крачила през кръв и огън, без дори да трепне, без да се отклони и за миг от непоклатимата си вяра. Нека Такхизис стореше с него каквото пожелае, ако щеше дори да погълне душата му. Стига Мина да получеше своето, нищо друго нямаше значение за него.

— Враговете на Единия бог са преклонили глави — извика Мина. — Оръжията им са строшени. Никой вече не може да я спре.

Тя издигна ръце, насочи очи нагоре към дракона.

— Ваше Величество, кога не съм те славила, кога не съм те почитала! Заложих живота си пред теб и спазвах дадената клетва да следвам стъпките ти. Заради моята грешка ти изгуби тялото на Златна Луна, тялото, в което щеше да се въплътиш. Сега ти предлагам своето. Вземи моя живот. Нека понеса пламъка ти. Така ще докажа своята вяра!

Петте глави се взряха в нея.

— Приемам саможертвата ти — произнесе царица Такхизис.

Галдар понечи да се втурне напред, но не помръдна. Издигна ръка, но тя остана замръзнала. Окован в тъмнината, минотавърът не можеше да стори нищо друго, освен да гледа как всичко, което някога беше обичал и уважавал, се превръща в прах.

От Господарите на Смъртта се спуснаха облаци — черни, гъсти и прорязвани от светкавици. Облаците се скълбиха около царицата дракон и я скриха от погледа, завряха, извиха се във вихрушката на ураганен вятър, който заблъска Галдар с поразяваща сила, карайки го да падне на колене.

Молитвата на Мина, нейната вяра, бяха отворили вратата на затвора.

Буреносните облаци се превърнаха в колесница, теглена от пет дракона, а в колесницата с юзди в ръце стоеше царица Такхизис, приела образа на жена.

Беше красива, ала само мисълта за красотата й го смразяваше и ужасяваше. Лицето й беше студено като обширните замръзнали пустини на юг, където дъхът в дробовете ти се превръща в лед и намираш смъртта си мигновено. Очите й бяха пламъците на хиляди погребални клади. Ноктите й бяха остри като шипове, а косата — разчорлена и изгнила като на труп. Бронята й бе от черен огън. На бедрото си носеше окървавен меч, с който отсичаше душата от тялото ти.

Колесницата увисна във въздуха, поддържана от леко повяващите се криле на петте дракона. Такхизис слезе от нея и се спусна по средата на арената. Ходеше по мълнии, а за наметало й служеха черните облаци, стелещи се подире й.

Царицата се приближи до Мина. Петте драконови глави изпищяха хвалебствения си химн.

Галдар не можеше да помръдне, нямаше да успее да я спаси. Вятърът го брулеше с такава сила, че дори не успяваше да повдигне глава. Изкрещя към Мина, ала викът му бе отнесен нечут от бурята.

Мина се усмихна разтреперано.

— Царице… — прошепна.

Такхизис протегна ноктестата си ръка.

Мина не помръдваше.

Такхизис протегна ръка към сърцето й, за да си го присвои, ноктите й се разтвориха хищно, за да заграбят душата от тялото на момичето, след което да я изхвърлят като непотребна вещ. Такхизис се протягаше, за да изпълни тялото на Мина със собствената си безсмъртна същност.

Само че ръката й не успя да докосне нищо.

Мина я гледаше объркано. Тялото й започна да трепери. Тя също протегна ръка към своята Царица, ала не успя да я докосне.

Богинята се разгневяваше. Огнените й очи изпълваха арената с пагубно зарево.

— Непокорно дете! — извика тя. — Как смееш да ми се противопоставяш?

— Но аз не съм… — Мина не успя да продължи. — Кълна ти се…

— Не тя ти се противопоставя — каза нечий глас. — А аз.

Непознатият елф премина покрай Галдар.