Маргарет Уэйс - Драконите на изчезналата луна

Яростта на Царицата се изви и помитащо връхлетя елфа. Мълниите се стоварваха разтърсващо наоколо му и се опитваха да го смажат, да го овъглят. Елфът се преви пред вятъра, ала продължи да крачи напред. Една от светкавиците успя да го повали, но той се изправи и отново тръгна. И ето че застана пред нея — без страх, напълно спокоен.

— Паладин! Скъпи братко! — изплю думите Царицата. — Значи най-после откри своя изгубен свят. — Тя сви рамене. — Закъсня. Не можеш да ме спреш. — Богинята развеселено махна с ръка към трибуните. — Заеми мястото си. Добре дошъл. Радвам се, че намина. Така и ти ще станеш свидетел на триумфа ми.

— Грешиш, сестро — отвърна със звънкия си като сребро глас елфът. — Можем да те спрем. И ти знаеш как. Вече е записано в книгата и всички се съгласихме.

Пламъкът в очите на Мрачната царица потрепна. Ноктите й се свиха нервно. Само за секунда бистрата й красота бе помрачена от съмнението и безпокойството. Но само за секунда. Опасенията й мигом изчезнаха, а красотата й отново заструи неопетнена.

Тя се усмихна.

— Няма да постъпиш така с мен, братко — произнесе, като го изгледа присмехулно. — Великият, ненадминатият Паладин никога няма да направи подобна жертва.

— Преценила си ме неправилно, сестро. Вече го сторих.

Елфът бръкна в кесията на кръста си и извади от нея малък нож, някога принадлежал на негов познат кендер.

Прокара острието на ножа през дланта си.

Кръвта се процеди от разреза и покапа по земята на арената.

— Равновесието трябва да бъде спазено. Сега и аз като теб съм смъртен.

Буреносните облаци, драконите, мълниите, колесницата… всичко изчезна. Слънцето засия ярко в синьото небе. Внезапно местата по трибуните се изпразниха. Всички, като се изключеха боговете, бяха изчезнали.

Съветът на безсмъртните се беше събрал.

Петима от страна на Светлината: Мишакал, благородната богиня на всички лечители; КириДжолит, закрилникът на соламнийските рицари; Маджере, приятелят на Паладин, дошъл от Отвъд; Хабакук, покровителят на морето; и Бранчала, чиято музика е винаги в душата ти.

Петима бяха от страна на Тъмнината: Саргонас, богът на отмъщението, вгледан безучастно в своята съпруга; Моргион, който владее болестите; Кемош, господар на немъртвите, разгневен от намесата й в неговите владения; Зебойм, виняща Такхизис за смъртта на своя възлюбен син, Ариакан; Хидукел, онзи, който се интересува единствено от баланса на везните си.

Шестима стояха между тях: Гилиан, който пази книгата; Сирион, богът на природата, Шинаре, неговата съпруга, богиня на търговията; Реоркс, богът, изковал света; Шислев, богиня на горите; Зивилин, който най-сетне отново виждаше миналото и бъдещето.

Трите им деца — Солинари, Лунитари и Нуитари — както винаги стояха заедно.

Едно от местата от страна на Светлината беше празно.

Едно от местата от страна на Тъмнината — също.

Такхизис ги прокле. Богинята закрещя от ярост, ала сега писъкът й бе един, а не пет и гласът й принадлежеше на обикновен смъртен. Огънят в очите й, заплашвал да погълне самото слънце, сега изтля до незначително пламъче, колебливо и готово да угасне като духната свещ. Тежестта на плътта й я теглеше надолу, отдалечаваше я от измерението на безсмъртните, ударите на сърцето й отекваха в ушите й и всеки един от тях й повтаряше, че един ден това сърце ще спре, за да настъпи смъртта. Трябваше да диша, нямаше друг избор, освен да се задуши. Налагаше се да поема всеки свой следващ дъх, мъчително и непрестанно. За пръв път изпитваше присвиване от глад и всички дребни несгоди на новото си крехко тяло. Тя, която бе кръстосвала небесата и бе бродила сред звездите, беше принудена да се вторачи неразбиращо в краката, с които трябваше да пристъпва оттук нататък.

Издигайки очи — смъдящи от песъчинки и потопени в гняв, Такхизис забеляза Мина. Момичето стоеше пред нея. Младо, красиво и силно.

— Ти стори това! — изкрещя й богинята. — Ти си заговорничела зад гърба ми, ти си пожелала моето падение! Искаше ти се да пеят твоето име, а не моето, нали? — Царицата измъкна меча си и се хвърли към Мина. — Може да съм смъртна, но нищо не ми пречи да ти отворя пътя към смъртта!

Галдар нададе оглушителен рев. Минотавърът се хвърли с измъкнат меч, за да предпази Мина, за да я защити с тялото си, ако се наложеше.

Мечът на Царицата описа прорязваща дъга, а острието отсече ръката, с която държеше оръжието, малко под рамото.

Ръката и мечът му паднаха на земята в разширяваща се локва от собствената му кръв. Минотавърът падна на колене и се забори с болката и шока, опитващи да погълнат разсъдъка му.