Маргарет Уэйс: Драконите на изчезналата луна

Мрачната царица отново издигна оръжие, вече над главата на Мина.

Момичето произнесе тихо:

— Прости ми.

След което се приготви да посрещне удара.

На прага да изгуби съзнание, Галдар тъкмо се канеше за един последен скок, когато нещо го блъсна откъм гърба. Минотавърът вдигна премрежен поглед и видя, че Силваношей е застанал над него.

Кралят на елфите държеше счупеното драконово копие. После го запрати напред с всичката си сила, болка, вина, страх и насъбрана любов.

Копието порази Такхизис и се вмъкна дълбоко в гръдта й.

Изненадано, а сетне смаяно богинята погледна стърчащото от плътта й оръжие. Пръстите й несъзнателно посегнаха, за да докоснат наситената тъмна кръв, извираща от ужасната рана. Сетне политна и започна да пада.

Мина се хвърли към нея, надавайки отчаян и скръбен вик и успя да я улови точно преди да падне.

— Не ме оставяй, майко — извика момичето. — Не ме оставяй сама!

Такхизис не й обърна внимание. Очите й оставаха втренчени в Паладин и в тях сякаш се бе побрала цялата омраза на Вселената — горяща и безкрайна като самата вечност.

— Ако аз изгубих всичко, същото се отнася и за теб. Светът, който така обичаше, никога повече няма да бъде същият. Поне това успях да постигна.

По устните й изби кървава пяна. Тя се закашля и забори за сетна глътка въздух.

— Някой ден ще познаеш болката. И по-лошо, братко… — Такхизис се усмихна мрачно, насмешливо, като сенките в очите й. — Ще познаеш болката на живота.

Пяната избълбука заедно с последния дъх. Тялото й се разтърси, а ръцете й се отпуснаха. Главата на царицата се олюля и застина в ръцете на Мина. Сега само очите й се взираха към нощта, която бе владяла тъй дълго и която никога повече нямаше да бъде нейна.

Момичето я притисна към гърдите си и внимателно започна да я люлее. Останалите — Галдар, странният елф, боговете — стояха смълчани и поразени. Единственият звук долиташе от разтърсващите ридания на Мина. Побледнелият като смъртник Силваношей постави ръка на рамото й.

— Мина, тя щеше да те убие. Не можех да й го позволя…

Момичето вдигна обляното си в сълзи лице. Кехлибарените й очи бяха сгорещени, втечнени, когато докоснаха плътта му.

— Аз исках да умра. И щях да го сторя щастливо и изпълнена с благодарност, защото само така можех да й служа. Ето че сега аз съм жива, а тя е мъртва и вече си нямам никого. Никого!

Обляната й в кръвта на Такхизис ръка улови меча на богинята.

Паладин опита да се намеси и да я спре. Нечия невидима ръка го отблъсна и го търколи на пясъка. А един глас протътна от небесата:

— Ние ще получим своето отмъщение, смъртни — каза Саргонас.

Мина втъкна меча в корема на Силваношей.

Младият елф възкликна задавено и се взря изумено в нея.

— Мина… — оформиха една-единствена дума устните му. Не му бе останал глас. Лицето му се загърчи от непоносима болка.

Отдадена на яростта и с мрачно изражение, Мина вмъкна оръжието още по-навътре. Остави го да се гърчи, нанизан на меча достатъчно дълго, докато го наблюдаваше и оставяше кехлибарените очи да се втвърдят около него. Сетне, удовлетворена от предстоящата му смърт, измъкна оръжието.

Силваношей се плъзна по опетненото от собствената му кръв оръжие и се строполи на земята.

Мина стисна по-здраво окървавения меч и тръгна към Паладин, който съвсем бавно се надигаше от земята. Момичето се втренчи и в него, поглъщайки го в лепкавия кехлибар. Хвърли меча на Такхизис в краката му.

— Ти ще изпиташ болката от смъртта. Но сега е рано. Не сега. Така пожела моята Царица и аз ще се подчиня. Но знай, нищожество. В лицето на всеки елф, когото срещна, ще виждам твоето. И когато отнемам живота му, това ще бъде твоят живот. А аз ще отнема живота на мнозина… за да отплатя за един.

Тя го заплю, заплю го в лицето. После се обърна към боговете и ги изгледа предизвикателно. Коленичи до тялото на своята царица, целуна я по студеното чело. Чак тогава Мина я вдигна и съвсем бавно напусна Храма на Дюъргаст.

На арената с изключение на отдалечаващите се стъпки на момичето не се чуваше никакъв звук. Галдар лежеше, заровил лице в затопления от слънцето пясък. Чувстваше умора. Е, сега можеше да си почине, Мина беше в безопасност. Най-после в безопасност.

Минотавърът затвори очи и пое по дългия път към тъмнината. Не бе стигнал далеч, когато откри, че някой е застанал пред него.

Вдигна очи и видя огромен минотавър, извисяващ се като планината, където бе умряла червената драконеса. Рогата му опираха в звездите, козината му бе гарвановочерна. Носеше черни доспехи, поръбени с чисто, студено злато.